Дейвид Брин - Килн хора

Спомням си много добре този танц. Но страха вече го няма, изгорен от изпитанието ми в инквизиторската машина на Махарал. Ставайки множество, вече не се боя от перспективата да споделя Постоянната вълна.

Нима в такъв случай съм като някой бодхисатва, завърнал се от нирваната от съчувствие към непросветените? Наистина ли е съчувствие това, което ме кара да жадувам да се намеся?

Жадувам да се протегна, да прегърна всички обезсърчени светлинни, да ги пробудя, окуража и освободя. Да подхраня слабите им пламъчета и да ги накарам да осъзнаят празнотата, около себе си.

Това не е смиреното съчувствие, на което са ни учили да се възхищаваме. За разлика от Буда, аз съм преизпълнен с амбиции за себе си и за всички от моя тънещ в невежество вид!

Някаква почтена част от мен ме нарича „арогантен“.

И какво от това? Нима самата почтеност не ме определи за тази работа?

Със сигурност ще се справя по-добре от дубЙосил.

Водорасли на пуст бряг. Тази метафора ми се струва все по-точна. Защото приличаме именно на онези първи същества, които тромаво са изпълзели от океана, за да колонизират пустата суша, под лъчите на палещото слънце.

Душевният пейзаж примамва като нов предел. Изпълнен с много повече потенциал, отколкото стерилния космос с жалките му планети и галактики. Науката и религията само са загатвали за този потенциал! Ако можем да го осъществим…

Аз мога да го осъществя! Подозирам го с все по-нарастваща увереност. Има само малко неща, които трябва да изясня преди това…

Момент. Сега разбирам! Истината, която професор Махарал бе разбрал преди седмици. Призракът му се опита да ми я обясни с аналогиите от квантовата механика. Така и не го разбрах тогава, но сега ми се вижда толкова ясно…

Тялото е котва.

Този венец на органичната еволюция, чудото на човешката плът и мозък, направило възможно себесъзнаването, абстрактното мислене и Постоянната вълна. Тялото е чудесно екипирано за всички тези чудеса, но е също обременено от животински инстинкти и нужди като индивидуализма, жадуването за изолация на „аз и ти“ по начина, по който рибата се нуждае от водата около себе си.

За да успеем да изпълзим на брега, да оставим морето, ние трябва да изоставим черупката на плътта!

Това разбиране трябва да е ужасило професор Махарал и е предизвикало разкола между човека и голема, копието и архетипа, дубъла и господаря. ИстЙосил е видял как убийството на самия себе си се издига като естествено следствие от собственото му изследване. На абстрактно ниво може би дори се е съгласил. Но тялото му се е помъчило да се защити и е изпълнило истинския му мозък с хормоните на паниката, които са го накарали да се хвърли през пустинята в сляпо и безполезно бягство.

Разбира се, че в такъв случай и истАлбърт е трябвало да го последва в смъртта му. И ездачът, и огледалата трябва да са свободни от котвите си. Ниска цена за обожествяването. Сега го разбирам.

Но внезапно проумявам и нещо друго.

Няма да е достатъчно да се отрежат само две връзки с тялото.

Не след дълго трябва да се освободят още души, за да се подхрани ненаситния процес на брациера.

Още убийства… в огромен мащаб.

Образите нахлуват в мен… мисли, които дубЙосил е скрил дълбоко в ъгълчетата на съзнанието си. Зървам символ — трилистник от кървавочервени коси, придружени от думите „въздушнопреносима зараза“. След това друго бързо впечатление за ракети… стройни ефективни ракети, откраднати и готови да бъдат изстреляни към града. В момент, който наближава все повече и повече.

Трябва да знам още!

Каквото и да е намислил дубЙосил, то може и да бъде оправдано. Еволюцията не напредва без болки и загуба. Много риби са измрели, за да могат само някои да изпълзят навън. Цената може и да си заслужава…

… но само ако наистина могат да се постигнат ползи!

Йосил вече показа, че е много нехаен. Експериментът е излязъл от планирания си ход — иначе защо чувствам тази растяща вълна от сила и амбиция като сбор от мои съвършени копия, продължаващи да се умножават и да събират енергия, подобно на магмата под вулкан? Аз съм онзи, който е готов да яхне Голямата вълна… нещо, което Йосил никога не е очаквал.

Ако е направил една грешка, би могъл да е направил и други. По-добре да проверя, и то бързо.

Не трябва да му се позволи да избие толкова много невинни.

Поне не и докато не съм сигурен, че изгледите за успех са високи.