Дейвид Брин - Килн хора

Бутоните светеха на височина приблизително колкото рамото на изправен човек. Изправен човек сигурно би могъл да спре ракетите оттук. Но как да стигна дотам? Стените на оръжието, по военному гладки, не предлагаха никаква подходяща опора за едноръко същество, проснало се на пода, което не бе могло дори да се покатери в автоматичната пещ там долу.

— Не… мога — разнесе се дрезгав шепот от гърлото ми. — Прекалено далеч е.

Тогава импровизирай.

Огледах се с надеждата да открия подходящ перваз или стол. Никакви въргалящи се инструменти, нито дори камъни, които да метнеш. От евтините дрехи, които ми бе дал Енеас преди половин живот, не бе останало почти нищо освен ненужни тънки ивици.

координатите приети — изписаха се сухи думи по контролния панел. — изчисляване на траекториите.

Последва серия числа. Дори в окаяното си състояние можех да разпозная разстоянието и посоката.

Някакъв маниак стреляше по града!

Предположих, че е Бета. Несъмнено, той бе убил професор Махарал, за да завладее лабораторията му. Но защо? Вероятно беше отчаян, защото в последно време всичките му планове се проваляха. Старият ми враг сигурно се надяваше да отприщи бедствието, за да накара властите да се занимават с по-важни неща, отколкото да преследват производител на пиратски дубъли.

Много добре осъзнавах, че теорията ми е безсмислена. Но не ми пукаше. Важното беше да го спра. Бих дал всичко, за да успея. Живота си — без съмнение. Вече бях жертвал лявата си ръка за каузата. Какво друго бих могъл да направя, освен…

От разпадащата ми се уста се разнесе вик. Някои неща стават очевидни само след като си помислиш за тях.

Имах едно нещо, което би могло да свърши работа, ако побързам.

Нямаше да е лесно… но има ли изобщо лесни неща?

Самоделната армия от откраднати бойни големи най-накрая си проби път. Докато нас с Риту ни подкарваха към последните механични защитници, дузина покрити с белези ветерани на Бета бързаха в обратната посока, за да помогнат на ариергарда. Колко ли време щяха да издържат срещу силата, която напредваше към нас от базата?

Не много дълго. Имах чувството, че събитията ще започнат да се развиват бързо.

И по-добре да е така. Можеше и да не разполагам с много време.

Дим се виеше по краищата на блиндираната врата, в която бе пробита голяма дупка. Вълни от жега все още излизаха от наскоро разтопения метал. Влязохме в онова, което трябваше да е подземното леговище на Йосил Махарал. Двамата с Риту се озовахме на парапет, гледащ към сцена, която беше абсолютно откачена — пещера, пълна до пръсване с машини, по-голямата част от които бяха набързо сглобени от части с познатия символ на УП.

Явно това бе съкровището от електрокерамични принадлежности, в кражбата на които Каолин бе обвинявал Махарал. „Какво, за Бога, се е мъчил да направи? — чудех се аз. — Несъмнено някакво изследване, което Енеас е забранил да се провежда в изследователския отдел на компанията.“

Сетих се злокобните думи „проклятието на Франкенщайн“, с прикрепено към тях изображение на облак във формата на гъба.

Огромни, подобни на антени спирали се събираха от всички страни към две хуманоидни фигури в противоположните краища на помещението, със завързани широко настрани ръце. Единият от дубълите бе тъмночервен, а другият — в специализирания нюанс на сивото, който понякога нося и аз. Странен апарат за прехвърляне обвиваше отвсякъде глинените тела, макар че не можех да си представя за какво са нужни толкова много подсилени връзки.

Между двойката дубъли имаше нещо като гигантски часовников механизъм, задвижван от огромно махало. И проклет да съм, ако там не бе седнал друг голем, който се люлееше като дете на люлка!

И крещеше с цяло гърло.

Това бяха някои от нещата, които видяха очите ми. По-интересно беше другото, което можеше да се види.

Първо, умирах ли вече от никаква ужасна треска? Бях се почувствал по-добре, след като излязох под ярките светлини и в хладния въздух на лабораторията от проклетия тунел. Едва сега вълните на гаденето пронизаха вътрешностите ми, подобно на онези усещания за обръщане на стомаха, за които бяха докладвали астронавтите от онези времена, когато истинските хора бяха рискували живота си в космоса. Червата ми се стегнаха, почти толкова силно, колкото бях стиснал зъбите си, през които едва премина стонът.