Дейвид Брин - Килн хора

Защо тогава трябва да ми е жал, като гледам как страда този голем?

— Тук съм от много време — каза ми той. — Дойдох да разбера защо няма контакт с това предприятие…

— От много време ли? — погледнах часовника си. От началото на атаката на пурпурните бе изминало по-малко от час.

— … и открих, че е било поето от други, също като останалите! Преследваха ме… влязох в тръбата… заключих горния отвор… мислех си…

— Чакай! „Поет“ ли казваш? Имаш предвид точно сега, така ли? Нашето нападение…

Лицето бързо се разпадаше. Звуците, излизащи от устата му, ставаха все по-трудни за разбиране. Повече приличаха на клокочещи хрипове, отколкото на думи.

— Отначало си помислих… че ти си виновникът. Нали ме преследваш от години… Но сега мога да ти кажа… оставаш с празни ръце… както обикновено… Морисссс.

Не се бях качил при гадните изпарения, за да бъда обиждан.

— С празни ръце или не, с това твое предприятие е свършено. Благодарение на мен. Скоро ще приключа и с останалите…

— Твърде късно! — клокочещите хрипове напомняха на някакъв зловещ смях. — Те вече са поети… от…

Пристъпих напред, като едва не повърнах от зловонието, разнасящо се от разпадащата се кожа на голема. Сигурно бяха минали часове от изтичането на срока му. Оцелял бе единствено със силата на волята си.

— Поети, казваш? От кого? От друг крадец на авторски права? Дай ми името!

От ухилването лицето му се разцепи и под разкъсаната псевдоплът се показа рушащият се керамичен череп.

— Иди при Алфа… Кажи на Бетзалел да пази емета!

— Какво? При кого да ида?

— При източника! Кажи на Ри…

В този миг нещо се счупи. Един от краката му, предполагам. Самодоволната физиономия се смени с израз на внезапен ужас. За част от секундата ми се стори, че виждам в мътните глинени очи на Бета Постоянната вълна на душата.

Дубълът с вой изчезна от погледа ми…

… след което се чу плясък. Докато парите се сгъстяваха, измърморих нещо като опрощение…

— Чао.

… и скочих обратно на уличката. Последното нещо, което ми трябваше точно сега, бе да допусна в главата си поредната извратена параноична шега на Бета! Както и да бе, кратката среща е записана от импланта в окото ми. Аналитичният ми абаносов голем щеше да се занимае с думите по-късно.

Работа като моята изисква концентрация. И способност да отсееш важното.

Така че изхвърлих случая от главата си.

До следващия път.

Върнах се на „Аламеда“. Реших да не чакам, докато Блейн приключи с мазето. Да ми изпрати отчет. Работата беше свършена. Поне моята част от нея.

Докато вървях към колата си, зад мен се разнесе женски глас.

— Господин Морис?

За миг си въобразих, че истинската Джинийн Уоммейкър се е втурнала насам, за да ме поздрави; Да бе, как ли пък не.

Обърнах се и се озовах лице в лице с някаква брюнетка. По-висока от маестрата, не толкова пищна, с по-тясно лице и с малко по-висок глас. Въпреки това беше привлекателна. Кожата й бе в един от десетките хиляди оттенъци на човешкото кафяво.

— Да?

Тя размаха карта, покрита с разноцветни фрактали. Те автоматично задействаха оптиката в лявото ми око, но шарките бяха прекалено сложни или модерни, за да може безполезната система да се справи с нея. Раздразнен, чукнах предния си зъб, за да запиша образа. По-късно Нел щеше да се справи с главоблъсканицата.

— С какво мога да ви бъда полезен, госпожице?

Може би беше новинар или търсач на трилъри.

— Първо, позволете ми да ви поздравя за успеха. Станахте знаменитост, господин Морис.

— За петнадесет секунди — машинално отговорих аз.

— О, за много повече. Уменията ви бяха привлекли нашето внимание преди тази развръзка. Ще ми позволите ли да ви отнема няколко минути? Един човек иска да ви види.

И посочи по улицата. Наблизо бе паркирана лъскава лимузина. Скъпо на вид юго.

Обмислих положението. Маестрата очакваше да й се обадя и окончателно да потвърдя, че пазарът ще престане да се наводнява с играчки Уоммейкър трета ръка. Но, дявол да го вземе, аз съм човек; Лично за себе си бях убеден, че вече съм докладвал на една Джинийн — на бялото копие. Защо ми е да го правя втори път? Знам, че не е логично. Но госпожица Фрактал ми даваше извинение да изклинча от едно изключително неприятно задължение.

Свих рамене.

— Защо не?

Тя се усмихна и ме хвана под ръка в стил края на тридесетте. Чудех се какво ли иска. Някои новинари обичат да се нахвърлят върху детективи след зрелищен удар… макар че репортерите рядко карат подобни коли.