Дейвид Брин - Килн хора

— Право да опита. Малцина са способни да извършат истинско бягство и преднамерено да престанат да бъдат част от Световното село. Дори да оставите настрана всички частни камери и очи, пак ще останат много публични камери, от които да се крие.

— И претърсихме хиляди от тях, без да открием нищо. Говоря съвсем сериозно, господин Морис.

— Албърт — поправих я аз.

Тя примигна. Явно се колебаеше. Изражението й бе сложно — в един момент мрачно, а в следващия, когато се усмихнеше — невероятно красиво.

— Добре, Албърт — повтори тя с грациозно кимане.

Зачудих се дали Клара би я намерила за привлекателна.

Лимузината минаваше покрай площад „Одеон“. При спомените за изминалата нощ пръстите на краката ме засърбяха… и се сетих как раците ги гризяха по време на онзи кошмарен подводен преход. Хвърлих поглед към ресторанта, където дубълът-сервитьор ми спаси кожата, отвличайки вниманието на тълпата. Естествено в този ранен час той бе затворен. Зарекох се да мина някой път и да проверя дали приятелчето не си е загубило работата. Длъжник съм му.

— Добре, можем да проверим възможността баща ви да е избягал. Ако е нагласил нещата така, че да се измъкне незабелязано, би трябвало да има следи от подготовка в дома му или на последното място, където е пребивавал. Стига всичко да е останало както си е било. Колко време е минало, откакто за последен път видяхте баща си, Риту?

— Почти месец.

Едва не се задавих. Цял месец! Оттогава следата бе не само изстинала, но и отдавна погребана. Единственото, което можех да направя, е да седя с безизразна физиономия и Да се мъча да не обидя клиентите си.

— Това е… доста дълъг срок.

— Както можете да се досетите, отначало се опитах да използвам собствената си охрана и служителите си — обясни дубълът на Каолин. — Чак по-късно ни стана ясно, че ситуацията изисква намесата на истински експерт.

Приех комплимента с кимане, макар че тревожно се питах защо му е да ме четка по подобен начин. Някои хора просто са си любезни по рождение, но имах чувството, че този отсреща рядко предприема нещо, без да си е направил сметката предварително. Трябва да имаш едно наум, когато те ласкае богаташ.

— Ще се наложи да проверя дома и работното място на доктор Махарал. Освен това ще искам разрешение да поговоря със сътрудниците му. Ако следите водят към работата му, ще трябва да зная и за нея.

Реалистичното лице на Каолин не изглеждаше особено въодушевено.

— Има… някои доста деликатни моменти, господин Морис. Високи технологии и потенциални съдбоносни открития.

— Ако желаете, мога да оставя голям залог за запазване на конфиденциалността. Половингодишен доход ще бъде ли достатъчен?

Няколко секунди той мислеше. Дубликатите често са оторизирани да говорят от името на оригиналите си. А най-скъпите сивокожи могат и да мислят също като архетипа си — с цената на повишен метаболизъм. Въпреки това очаквах този да отложи вземането на окончателното решение, докато не говоря с истинския вайс.

— Идеалното решение — предложи той — би било да влезете в ролята на личен прислужник на Каолин.

Не и за мен. Клетвите за вярност са много модни сред аристократчетата, на които им харесва да се виждат в образа на феодални господари, заобиколени от верни васали. Но аз не съм от онези, които биха се съгласили да загубят индивидуалността си.

— Още по-добро решение би било да приемете думата на професионалист, който живее благодарение на репутацията си. Гаранцията е по-силна от всякаква клетва.

Просто правех контрапредложение — част от пазарлъка, който щеше да приключи при срещата с оригиналния Каолин. Но за моя изненада, сивият дубъл отсечено кимна.

— Това е всичко, което искаме от вас, господин Морис. А, ето че пристигнахме.

Обърнах се и видях, че приближаваме висока ограда от син метал, около която блестеше йонизирана аура. Затревената площ зад охраняваната порта продължаваше до три огромни купола, отразяващи като огледала ярката слънчева светлина. Централният се издигаше на височина повече от двадесет етажа. Нямаше нужда от фирмени знаци и емблеми. Всеки познаваше гледката — главната квартира на „Универсални пещи“.

Другата издайническа особеност бе тълпата демонстранти, които крещяха и размахваха плакати срещу колите, влизащи през главния вход — протест, който през последните тридесет години ту се засилваше, ту отслабваше. Някои, дори насочваха холопръскачки и обливаха прозорците на колите (и лицата на по-непредпазливите) с разноцветни гневни тримерни коментари. Естествено лимузината на Каолин отрази подобни посегателства. Но някои от лозунгите привлякоха вниманието ми: