Дейвид Брин - Килн хора

Разбира се, че знаех. Той не бе единственият богаташ-отшелник, оттеглил се в стерилизираното си светилище и общуващ със света чрез електронни или псевдоплътни наместници. Но в повечето случаи това беше превземка, поза, начин да ограничиш достъпа до себе си, със съответните изключения за важните въпроси. Изчезването на бележит учен можеше да се квалифицира като такъв.

Канех се да изрека мислите си на глас, когато забелязах, че нещо е отклонило вниманието на Риту. Светлите й очи се преместиха към нещо зад дясното ми рамо и светнаха, а брадичката й затрепери. Почти в същия миг копието на Каолин ахна.

Докато се обръщах, Риту произнесе една-единствена дума.

— Татково!

Към цветния ни балдахин се, приближаваше глинена фигура — кожата бе в много по-тъмен оттенък на сивото от елегантния платинен цвят на копието на Каолин. Дубълът бе оформен така, че да представлява мършав мъж около шестдесетте. Движеше се с леко накуцване, което повече приличаше на навик, отколкото на някакъв двигателен дефект. Лицето — тънко и ъгловато — донякъде приличаше на това на Риту, особено когато на него грейна широка усмивка.

Хартиените одежди бяха скъсани на няколко места, но блестящата идентификационна значка на „Универсални пещи“ оповестяваше личността — Йосил Махарал.

— Чаках ви — каза той.

Риту не се хвърли в обятията му. Обръщението, което бе използвала, означаваше, че в семейството на Махарал се прави стриктна разлика между реалност и симулация, дори в затворен кръг. Но въпреки това, докато стискаше тъмносивата ръка, гласът й трепереше.

— Толкова се тревожехме. Радвам се, че си добре!

„Поне можем да сме сигурни, че е бил добре в рамките на последните двадесет и четири часа“ — мълчаливо отбелязах при вида на скъсаните дрехи и напуканата псевдокожа. Краят на срока на годност щеше да настъпи скоро. Люспи от някакво допълнително покритие — може би остатъци от грим — се забелязваха по края на лицето на дубМахарал. Гласът на дубъла звучеше едновременно нежно и изтощено.

— Съжалявам, че те изтормозих, хлапе — каза той на Риту и после се обърна към Каолин. — И теб, стари приятелю. Никога не съм искал да ви причинявам безпокойство.

— Какво става, Йосил? Къде си?

— Просто трябваше да се измъкна за известно време и да свърша някои неща. По проекта „Зороастър“ и последиците от него… — ДубМахарал поклати глава. — Както и да е, сега е по-добре. След няколко дни ще разполагам с решение на въпроса.

Каолин припряно пристъпи напред.

— Имаш предвид решаването на…

— Защо не ни се обади? — прекъсна го Риту. — Поне да бе пратил съобщение…

— Исках, но бях обзет от такава подозрителност, че не можех да се доверя на мрежите и телефоните. — ДубМахарал печално се засмя. — Имам чувството, че параноята не ме е напуснала съвсем. Затова пращам това копие, вместо да се обаждам. Искам да ви уверя и двамата, че нещата вървят много по-добре.

Отстъпих няколко крачки назад. Не исках да се намесвам. Риту и Каолин говореха нещо, очевидно радостни и изпълнени с облекчение. Естествено не ми беше приятно да изпусна такава изгодна сделка. Но щастливият край никога не е нещо лошо.

Само дето бях разтревожен — не бях сигурен, че тук става нещо „щастливо“. Въпреки перспективата да се прибера у дома с тлъста сметка за сутрешната консултация, нещо ме гризеше отвътре. Винаги се чувствам така, когато ми се струва, че нещата не са доведени докрай.

Паркирах до Малкия Венециански канал и се качих на плаващия дом на Клара с надеждата, че ще я открия там.

На Клара й харесваше да живее във водата. Във време, когато повечето хора — дори и бедняците — трескаво се стремяха да построят, свои собствени домове и да увеличават колкото се може повече натруфените пространства и придобивките си, тя предпочиташе спартанската сдържаност. Леките вълни и люлеенето й напомняха за нестабилността на света — нещо, което по свой особен начин й вдъхваше увереност.

Също като онези дупки от куршуми в стената, през които летните слънчеви лъчи проникваха като копия в малкия салон. „Моето ново небесно осветление“, нарече ги Клара малко след като двамата успяхме да избием пистолета от ръцете на Пал — когато той буквално се прекърши пред нас — единствения път, когато видях приятеля ни да плаче заради лошия си късмет. Същия ден беше изписан от болницата — или поне онова, което бе останало от него — в блестящия си нов животоподдържащ стол.