Дейвид Брин - Килн хора

Инструментите бяха очевидни. Личеше, че много от тях са довършвани на ръка — като универсалната навигационна система, вградена във върха на резбован махагонов бастун, или самонасочващите се бойни боласи, артистично изработени от метеоритно никел-желязо. Или пък двете бронирани — мъжка и женска — наметки — тя им казваше чадори — на закачалката. Декоративните външни пластове на блестящата титанова ризница покриваха истинския апарат — мека качулка от плюшени предаватели, които могат да те пренесат на всяко място във виртуалната реалност. Стига да имаш основателна причина да посетиш стерилната дигитална вселена.

Чадорите ни бяха тук — най-ясният израз на обвързаност, която съм получавал от нея. Заедно с двете кукли, изобразяващи нас двамата по време на разходката ни до Денали — правата й коса подстригана късо, почти като шлем, и обрамчва лицето, което винаги й се струваше прекалено издължено, за да е красиво, въпреки че аз нямах никакви забележки към него. Изглеждаше ми пораснала, истинска жена, докато собствените ми прекалено младежки черти сякаш завинаги носеха отпечатъка на мрачното настроение на следпубертетната възраст.

Може би тъкмо затова се мъчех да компенсирам с лихвите и работех здравата, за да запазя сериозната си работа, докато Клара имаше повече нужда да проучва.

Друго? Никакви разхвърляни дрънкулки. Никакви трофеи от стотиците бойни полета, където бойните й дубъли бяха пълзели под артилерийския огън, атакувайки лазерни установки за славата на отбора й.

От една страна, имах връзка със студентка. От друга — със световноизвестен воин. Е, и? Кой не е свикнал да живее няколко живота едновременно? Ако човечеството притежава някаква велика дарба, тя е в почти безкрайната му способност да свиква със Следващата епохална новост — повярвайте ми.

Отново погледнах бележката. Отпечатък от пръста й, биоскулптиран така, че да напомня игривото й намигване, бележеше кран и сочеше към листа отдолу:

ОСТАВИЛА СЪМ СЕБЕ СИ И ВЪВ ФРИЗЕРА,

АКО СЛУЧАЙНО СЕ ПОЧУВСТВАШ САМОТЕН.

Копирът и — лъскав модел на „Фабрик Габон“ — заемаше около четвърт от мъничкия салон. През полупрозрачния от скрежа капак на хранилищното отделение се виждаше хуманоидна фигура с формата и размерите на Клара, сто на сто впечатана и готова за изпичане.

Докато разглеждах добре сложения силует, се почувствах като съпруг, чиято отсъстваща жена му е оставила готовата вечеря в хладилника. Странна мисъл, особено с оглед на отношението на Клара към брака. И разбира се, Клара обича да приготвя специалисти. Това белокожо копие нямаше да блести с интелект и умение да води разговор.

Е, трябваше да се задоволя с каквото има.

Но не точно сега. Последните тичания нагоре-надолу ме бяха държали на крак четиридесет часа и имах нужда повече от сън, отколкото от сурогатен секс. Но въпреки това, докато карах към дома си, нещо ме гризеше отвътре.

— Провери ли за келнера от „Ла Тур Ванадиум“? — попитах Нел, докато паркирах волвото в малкия гараж.

Домашният ми компютър отговори с обичайното си мецосопрано.

— Да. Ресторантът отговори, че един от сервитьорите им е загубил работата си снощи, защото е обезпокоил клиенти. От тази вечер започват да наемат опитни дубъли от друго място.

— По дяволите. — Това означаваше, че съм длъжник на човека. Не беше лесно да си намериш ръчна работа, особено в първокласните ресторанти, където съдържателите държат служителите им да си приличат като две капки вода. Еднакво изглеждащите келнери са по-предсказуеми, а служителите, създадени от една и съща пръст, не се разправят за дреболии. — Дадоха ли ти името му?

— Данните са блокирани. Но ще се занимая по-подробно. Междувременно, имаш текущи задачи. Искаш ли да ги разгледаме, докато впечатваш днешните дубликати?

Тонът на Нел бе укорителен. Нормалният ни ритъм бе излязъл извън релси. Обикновено по това време вече съм готов с копията си и съм ги пратил да изпълняват задачи и да душат наоколо, а оригиналът си ляга да спи, за да запази скъпоценните си мозъчни клетки за творческата страна на бизнеса.

Вместо да се хвърля в леглото си, включих пещта и легнах, докато Нел размразяваше няколко заготовки за впечатване. Извърнах поглед, докато те влизаха в затоплящите вани и подобната им на тесто плът се издуваше и оцветяваше, когато милионите микроскопични ахилесови каталитични клетки започваха своя кратък динамичен псевдоживот. Днешните деца приемат това съвсем естествено, но повечето хора на моята възраст все още го намират за изнервящо. Сякаш гледаш ходещ труп.