Дейвид Брин - Килн хора

„… Чакай малко…“ Обаждане. Вдигам мобилния си телефон и слушам как Нел отговаря, след което прехвърля разговора към истинския ми аз.

— Пал е. — Виждам го на малкия дисплей, седнал в голямото инвалидно кресло. Наполовина парализираното му лице е цялото в сензори. Иска да ида при него. Нещо става. Не е за разговор по телефона.

Оригиналът ми отговаря кисело. Бил е на крак два дни. (Горкичкият.) Не може да отиде лично, а е прекалено уморен за още едно впечатване.

— Имам трима дубъли — чувам се да казвам на Пал. — Един от тях може да намине, ако има време.

Хм. Пал живее в центъра. Само на няколко преки от Телър Билдинг. Не можеше ли да се обади по-рано?

Трима дубъли? Зеленият няма да може да се справи със задачата, а не си представям Джинийн Уоммейкър да пусне другия сив по-рано. Значи сигурно става дума за мен. Трябва да утеша бедната Риту Махарал и да й дам съвет (докато ченгетата хвърлят ядни погледи и мърморят разни неща за „завиращите навсякъде носовете си частни копои“), след това да взема вонящия автобус и да слушам как Пал излага поредната си теория на конспирацията, докато не дойде време срокът ми да изтече. Страхотно.

А, ето я и колата на „Универсални пещи“. Не е юголимузината, но пак е хубава. Шофьорът е непроницаем пурпурен — целият концентрация и рефлекси. Създаден, за да те откара благополучно където трябва. Не е от онези, към които можеш да се обърнеш за съвет относно интимните си проблеми.

Качвам се.

Той тръгва.

Градските улици минават покрай нас.

Изваждам евтиния таблет и извиквам нещо за четене. „Журнал на антисоциалните тенденции“. Винаги има нещо ново, което трябва да следиш, ако искаш да останеш в бранша. Истинският ми мозък винаги потъва в дрямка, когато се опитвам да чета подобни неща. Добър е в концепциите, но Постоянната му вълна се отклонява. Затова плащам допълнително за сиви заготовки с добри умения за концентриране.

Никога не бих успял да завърша колежа без дубълите, които пращах в библиотеката.

Я чакай малко.

Вдигам очи от статията, когато трите купола на „Универсални пещи“ минават от дясната ми страна и остават зад гърба ми. Значи отиваме някъде другаде. Но нали…

А, вярно. Риту всъщност не спомена нищо за УП. Беше казала: „в имението на Каолин“.

Значи съм поканен в светая светих. Леле, леле!

Връщам се към статията за псевдозатварянето в Суматра, където излиза, че използват множество копия, за да симулират двадесетгодишна присъда в рамките на две години. Спестяват се пари и грешниците си понасят наказанието, така да се каже. Отврат.

Когато отново вдигам очи, пътуваме през тежкарски квартал. Огромни къщи зад високи огради. Замъци в края на дълги алеи, кой от кой по-голям, по-внушителен и по-добре охраняван. Сензорите на лявото ми око засичат охранителните лъчи по краищата на стените. Декоративните върхове на копия, криещи заряди с приспивателен газ. Изкуствени копои, клечащи сред дърветата и дебнещи евентуални досадници. Разбира се, нищо от това не би спряло един истински професионалист.

Входът в имението на Каолин изглежда непретенциозно. Никакви набиващи се на очи охранителни мерки. Най-добрите неща са невидимите.

Минаваме право през него и поемаме нагоре по извиващата се алея.

Голям каменен замък, ограден от ливади и дървета. От едната му страна могат да се видят няколко по-скромни постройки, градини и оградени помещения за гости. Градините ме разочароват. Нищо особено. Малко са редките видове, които бих отглеждал, ако бях богаташ. Точно тогава забелязвам една архитектурна аномалия — огледален купол, покриващ покрива на цяло крило на замъка. Светилището, в което се е оттеглил прочутият отшелник, като е оставил имението на слуги, посетители и големи. Значи Енеас Каолин приема отшелничеството си съвсем сериозно.

Пред главната постройка е спряла само една бяла линейка. Очаквах да видя и други. Полицейски инспектори. Преносими лаборатории по съдебна медицина. Обичайните неща при убийство.

Явно твърденията на Риту за ужасното деяние не са приети присърце от властите. Затова се е обадила на мен.

Един иконом праща копието си с цвят на мед да ми отвори вратата. Друго копие ме въвежда вътре. Добро посрещане, особено щом не съм истински.

Вече съм вътре и чакам в сводестия атриум. Разкошна дървена ламперия. Красива украса — колкото ти душа иска окачени по стените шлемове, щитове и хладни оръжия от минали епохи. На Клара би й харесало. Правя някои снимки. Ще й ги покажа по-късно.