Дейвид Брин - Килн хора

Вратата на лимузината се плъзна настрани и стъпалото се спусна, така че трябваше съвсем леко да наведа глава, за да вляза. Вътре бе затъмнено. И пищно. Биолуминесцентно осветление и облицовка от истинско дърво. Седалките от псевдоплът съблазнително помръдваха, досущ като изпълнени със страст длани. В бара проблясваха кристални гарафи и бокали. Скъпо. Напудрено.

Насред всичко това, преметнал крак върху крак като истински собственик, седеше светлосив голем.

Малко е странно да видиш буца глина да се перчи в компанията на красива истинска асистентка, но какъв по-добър начин да покажеш колко си богат? Всъщност домакинът ми имаше вид, сякаш се е родил сив. Сребърна коса и кожа като метал, ъгловати, сякаш изсечени скули… не точно сиво , внезапно осъзнах аз. По-скоро платинено.

„Изглежда ми познат.“ Опитах се да пратя снимка на Нел, но лимузината бе екранирана. Платиненият голем се усмихна, сякаш разбра какво се е случило. Почувствах се малко по-добре от факта, че създанието няма никакви законни права.

„И какво от това? Пак може да те купи и продаде за нула време“ — помислих си, докато сядах срещу него. Госпожица Фрактал се настани на живата седалка между нас, отвори хладилника, извади бутилка „Туборг“ и ми наля една чаша. Най-основно гостоприемство. Предпочитанията ми към бирата са описани в публичния ми профил. Няма място за разследвания.

— Господин Морис, позволете да ви представя вайс Енеас Каолин.

Успях да потисна външния израз на изненадата си. Естествено, че ще ми изглежда познат! Като съосновател на „Универсални пещи“, Каолин бе един от най-богатите хора по цялото Западно крайбрежие. Ако трябва да сме точни, почтителното обръщение „вайс“ — също като „господин“ — трябва да се използва единствено към истински човек, към оригинала, който има право на глас. Естествено нямаше да настоявам за, спазване на протокола, щом този приятел искаше да се обръщат към елегантната му черупка с „вайс“.

— За мен е удоволствие, вайс Каолин. С какво мога да ви бъда полезен?

Бляскавият дубъл едва забележимо се усмихна и кимна към големите, които все още разчистваха останките от бойното поле.

— Поздравления за успеха ви срещу коварния неприятел, господин Морис. Макар че не съм сигурен за финала. Цялото това насилие изглежда доста брутално. Екстравагантно.

Дали Каолин не беше собственик на разнебитената Телър Билдинг? Нима един трилионер няма по-важни задачи за дубликатите си от това да му донасят отчети за пораженията, причинени от един частен детектив?

— Само проведох разследването — казах аз. — Нападението бе работа на Асоциацията на предприемачите.

— АП — обади се младата жена — желае ясно да покаже, че предприема крути мерки спрямо отвличанията на копия и кражбата на авторски права…

Тя млъкна, когато копието на Каолин вдигна ръка. Текстурата на кожата бе толкова съвършена, че приличаше на плътокръв — виждаха се дори вените и сухожилията.

— Не става въпрос за нападението — невъзмутимо каза той. — Онова, което искаме да обсъдим, е самото разследване.

Учудих се. Несъмнено Каолин разполагаше със служители, които да се занимават с въпросите на сигурността. Наемането на външен човек означава, че става въпрос за нещо необичайно.

— Значи не сте дошли тук просто от любопитство — казах аз и посочих бъркотията навън.

— Разбира се, че не — каза младата асистентка. — От известно време ви наблюдаваме.

— Така ли? — примигна дубълът на Каолин, но после поклати сребърната си глава. — Няма значение. Интересува ли ви, господин Морис?

— Естествено.

— Добре. В такъв случай ще ни придружите. — Той вдигна ръка, за да предотврати възможно възражение от моя страна. — Тъй като присъствате лично, ще ви плащам по най-високата тарифа за консултации, докато не решите дали да приемете, или да откажете, случая. Всичко си остава строго поверително. Съгласен ли сте?

— Съгласен съм.

Телефоните и на двама ни разпознаха ключовия израз „строго поверително“. Сега те щяха да измъкнат последните няколко минути от латентната памет, да ги бележат с часа и датата и да ги използват като договор за времето оттук нататък.

Лимузината потегли.

— Колата ми… — започнах аз.

Младата жена направи някакъв сложен жест и бързо почука с пръсти. Миг по-късно в лявото ми око проблесна кратко текстово съобщение от волвото ми искаше разрешение да приведе автошофьора в подчинение на голямото юго. Ако кажех „да“, щеше да ни следва плътно.