Дейвид Брин - Килн хора

Тъкмо затова продължавах да работя по случая Бета въпреки хабенето на нерви, побоите и това, че моите „аз“-ове изчезваха завинаги. В стила на индустриалната кражба на Бета имаше нещо много сходно с някогашното робство. Зад престъпния му бизнес се криеше някаква обезпокоителна психопатология.

И така, кварталите на дубълите си имаха всякакви ексцентрични кътчета и местенца — от Дикенсови фабрики до приказни увеселителни центрове и същински военни зони. Дали някои от любопитните качества на тази алея имаха нещо общо с моя случай? Преди сутрешното нападение районът бе обследван от, няколко летящи, очи на АП. Но човешкото зрение е способно да забележи неща, които камерите не виждат. Като следите от куршуми по някои тухли. Пресни следи. Натрошеният хоросан беше пресен на пипане.

И какво от това? Нищо особено за квартала. Не обичам съвпаденията, но в момента основният ми приоритет беше да си оправя сметките с Блейн и да се прибера вкъщи.

Обърнах се и отново пристъпих в алеята с контейнерите — и се заковах на място. Някъде над главата ми се разнесе съскащ звук.

Сякаш смътно различих някой да изрича името ми.

Бързо отскочих настрани, посегнах към ремъка под сакото си и се взирах нагоре.

Второ тихо съскане насочи вниманието ми към една от тръбите, спускаща се от горните етажи на Телър Билдинг към контейнера за отпадъци. Присвих очи и забелязах някакъв силует в полупрозрачната тръба, беше се хванал някак си, запънал се беше с крака и правеше отчаяни опити да не измине последните два метра до контейнера.

Разбира се, усилията му бяха напразни. Острите изпарения щяха да се справят с малкото останала псевдоплът на нещастника. А и следващият дубъл, който скочеше в тръбата, щеше да падне с достатъчно сила, за да измъкне разпадащите му се крайници и да го повлече със себе си право в супата отдолу.

Все пак от време на време стават, такива неща — особено с тийнейджърите, които не са свикнали с новия втори цикъл на банална смърт и тривиално прераждане. Понякога се паникьосват във фазата на рециклирането. Естествено е. Когато запечатваш спомените и копираш душата си в глинена кукла, ти влагаш в нея много повече от простия списък с дневните задачи. В това число и уменията за оцеляване, наследени от дългата ера, през която хората са знаели само един вид смърт. Онзи, от който се страхуваме.

Всичко опира до индивидуалността. Казват ти го още в училище — не прави дубъли-еднодневки, докато не си в състояние да се освобождаваш от тях.

Вдигнах пистолета си.

— Е, приятел, ще те избавя от…

И тогава го чух пак. Една-единствена прошепната дума.

— Мо-о-рррисссс!

Примигнах няколко пъти и по гърба ми полазиха тръпки. Чувство, което може да изпиташ пълноценно само когато си в истинското си тяло и душа — със същата онази нервна система, която е реагирала на сенките в тъмното, когато си бил на шест.

— Познавам ли те?

— Не така добре… както аз теб…

Прибрах оръжието, затичах се и скочих. Успях да се хвана за ръба на контейнера и се набрах нагоре. Лесна работа. Всеки ден, когато откриеш, че си истинският, една от главните ти задачи е да поддържаш старото тяло във форма.

Застанал на капака на контейнера, се намирах много по-близо до изпаренията. Когато си голем в последния си час от съществуването си, миризмата им ти се струва донякъде привлекателна. В органична форма я намирах за отвратителна. Но затова пък можех да видя лицето, което се взираше в мен през разкъсаната пластмаса. Вече се разпадаше от пептидното изтощение. Бузите бяха хлътнали, а цветът им, доскоро ярко бананов, се бе превърнал в болнаво жълт. Въпреки това разпознах един от любимците на Бета.

— Май си загазил — отбелязах, като се вгледах по-внимателно. Дали не бе някой от жълтурите, които ме измъчваха снощи, когато бях зеленокож пленник? Сигурно беше избягал от нападението, измъкнал се бе от пурпурните на Блейн нагоре по стълбите и след това бе скочил в тръбата с измамната надежда, че ще се спаси.

Все още ясно си спомнях един жълт Бета, който ми хвърляше злобни погледи, докато с умението на истински експерт стимулираше рецепторите за болка, които дори моите зеленокожи намират за реалистични. (Да си първокласно копие си има и своите отрицателни черти.) Спомних си, че тогава се питах защо ? Какво се мъчеше да постигне с мъченията? Половината от въпросите му нямаха абсолютно никакъв смисъл!

Както и да е, дълбоката увереност ми помогна да преодолея болката. „Няма значение“, повтарях си отново и отново по време на нощния плен. И наистина нямаше. Не чак толкова.