Дейвид Брин - Килн хора

„Ох! — помислих си аз. — Това здравата боли.“

Всеки, който гледа как страда нещо осакатено, би очаквал от него да се самоунищожи. Но вместо това големът се изправи, потрепери и с куцукане се върна към работата си. Преди век това сигурно би изглеждало като геройство. Но всички знаем що за типове постъпват днес в полицията. Истинското ченге сигурно просто ще свали спомените на дубъла си… и ще им се изкефи.

Телефонът иззвъня със сигнала за висок приоритет — Нел искаше да отговоря. Три почуквания по горния десен кучешки зъб дадоха сигнал „да“.

В лявото ми око се появи лице. Жената, чиито светлокафяви черти и златна коса бяха известни по целия континент.

— Господин Морис, гледам репортажи за набег в Стария град… и виждам, че АП е регистрирала разрешение за подкрепление. Това ваша работа ли е? Намерихте ли откраднатата ми собственост?

Репортажи ли?

Огледах се и забелязах няколко камери, носещи се над полесражението. Носеха емблемите на вечно жадните за новини новинарски канали. Лешоядите нямаше да чакат дълго.

Потиснах язвителния отговор. Длъжен си да отговаряш на клиента си дори когато се намесва в най-неподходящия момент.

— Ъъъ… още не, маестра. Може и да сме ги изненадали, но…

Блейн ме сграбчи за ръката. Заслушах се.

Експлозиите бяха спрели. Някъде отвътре в сградата се чуваха приглушени изстрели.

Все още напрегнат, подадох глава. Градското ченге изтрополи покрай нас в тежката си броня, съпроводена от голите си синьокожи дубликати.

— Господин Морис? Казахте ли нещо? — Красивото лице раздразнено се намръщи в лявото ми око. Примигването не помогна. — Очаквам да ме държите в течение…

Появи се отряд зелени чистачи на розови ивици — носеха метли и водни прахосмукачки, готови да разчистят района преди пиковият час да домъкне днешните пътници. Заменими или не, те не трябваше да се озоват на място, където се вихреше битка.

— Господин Морис!

— Извинете, маестра. Сега не мога да говоря. Ще ви се обадя, когато разполагам с повече информация. — Преди да успее да възрази, чукнах кътника си и прекъснах връзката. — Е? — обърнах се към Блейн.

Визьорът му избухна в цветове, които бих могъл и да разгадая, ако бях в образа на кибер-дубъл. Бидейки обаче просто органичен, стоях и чаках.

— Вътре сме.

— А образецът?

Блейн се ухили.

— Пипнахме го! Сега я извеждат.

За първи път се почувствах малко по-обнадежден. Все пак на прибежки стигнах до шапката си и нахлупих еластичната броня на главата си. А и Клара щеше доста да се намръщи, ако я изгубя.

Изтичахме покрай чистачите нагоре по двадесетте стъпала на главния вход. Разбити тела и парчета псевдоплът се бяха смесили в многоцветна бъркотия, която придаваше на бойното поле зловещото чувство за нереалност. Скоро мъртъвците щяха да изчезнат и щяха да останат единствено осеяните с дупки от куршуми стени и бързо възстановяващи се прозорци. И треските от огромната врата, която пурпурните бяха взривили, докато си проправяха път навътре.

Новинарските ботове се спуснаха надолу и ни засипаха с въпроси. Публичността можеше да бъде и полезна за работата ми, но само ако има добри новини за съобщаване. Затова си траех, докато от мазето не се появиха двама от здравеняците на Блейн, подкрепящи от двете си страни една много по-дребна фигура.

Слузестата консервираща течност капеше от сияещата като сняг гола плът — чисто бяла, с изключение на синините, обезобразяващи бръснатата й глава. Но макар и плешиви, излъскани и оцветени като дубъл, лицето и фигурата не можеха да се сбъркат. Току-що бях говорил с оригинала. Ледената принцеса. Маестрата на „Студио Нео“ — Джинийн Уоммейкър.

Блейн нареди на пурпурните да напъхат образеца в съхраняващия контейнер, за да се запази, докато дойде време да даде показания. Но бледата фигура ме забеляза и закова на място. Гласът й, макар и изморен и слаб, си оставаше същия зноен контраалт.

— Гос-с-сподин Морис… Виждам, че доста фриволно действате със сметката си за текущи разходи. — Тя погледна към разбитата врата и прозорците — много от тях разбити до степен да не могат да се възстановят. — И аз трябва да платя всичко това?

От забележката на копието научих няколко неща. Първо, че е било отвлечено след като Джинийн Уоммейкър ме бе наела. Иначе нямаше откъде да знае кой съм.

Второ, независимо от няколкото мъчителни дни, прекарани в разтвор WD-90 никакви физически злоупотреби не можеха да потиснат арогантността, която Джинийн влагаше във всяка своя репродукция. Макар и плешиво, натъртено и омазано в слуз, копието се държеше като богиня. Дори избавлението му от ръцете на Бета не можеше да спечели благодарността му.