Дейвид Брин - Килн хора

Отворих уста с намерението да произнеса някакво любезно извинение за натрапването — и бихте ли били така добри да се обадите на собственика ми да ме вземе преди този мозък да стане на каша?

Онова, което излезе от устата ми, бе грозен рев.

Една жена обърна, видя ме да се прокрадвам към нея от тъмното и нададе ужасен вик, сякаш бях някакво чудовище, излязло от бездната. Доста точно всъщност.

Протегнах със стон ръка.

— Майчице Гея! — Бързо се беше досетила. — Джеймсън! Би ли се обадил на Клара Гонсалес, дето живее на „Каталина Бейби“? Кажи й, че проклетият й приятел е пратил един от дубълите си не на място… и по-добре да побърза да го прибере веднага!

Опитах се да се усмихна и да й благодаря, но насроченият ми край вече не можеше да се отложи. Точно в този миг всичките ми псевдолигаменти решиха да се разтопят едновременно.

Време за разпадане.

Не си спомням нищо след това, но ми казаха, че главата ми се търкулнала и спряла недалеч от кофата с лед, където се охлаждало шампанското. Някой от гостите бил така добър да я сложи вътре, редом с бутилка чудесно „Дом Периньон“ от тридесет и осма.

Добре де, онзи зеленокож не стигна до вкъщи цял-целеничък . Когато отидох да го прибера, беше останала само замразената му глава… и каша от изпаряваща се псевдоплът, размазала се по палубата на плаващия дом на мадам Френкел.

(Бележка до мен: купи някакъв хубав подарък на мадам или Клара ще ти го изкара през носа.)

Разбира се, спасих мозъка — иначе нямаше да имам съмнителното удоволствие да ви разказвам за скапания си ден, в който „аз“ се вмъкнах в подземния свят на дубълите, пропълзях през каналите до леговището на Бета, бях хванат и бит от жълтите му помощници, нито пък за последвалото безумно бягство през града, завършило с отвратителното подводно пътешествие.

Още преди да напъхам лигавия череп в перцептрона знаех, че няма да се насладя истински на ястието от парливи спомени, което щях да получа.

„Благодарни сме ти за това, с което ни даряваш.“

Повечето, хора отказват да свалят спомени, ако подозират, че дубълът име преживял нещо неприятно. Оригиналът може да избира да не научава и да не запомня какво се е случило с буцата. Поредният удобен аспект на съвременната технология на дублиране — да накараш лошия просто да се разкара.

Но аз съм на мнение, че щом създавали нещо, значи носиш отговорност за него. Този дубъл беше искал да остави нещо след себе си. Беше направил всичко по силите си, за да успее. И сега той е част от мен, подобно на стотиците други, които са успявали да се приберат за прехвърляне — още от първия ми опит в правенето на дубликати, когато бях на шестнадесет.

Освен всичко това информацията в този мозък ми трябваше — иначе щеше да ми се наложи да отида с празни ръце при клиента си. А той съвсем не бе от най-търпеливите.

Можеше дори да се окаже, че всяко зло е за добро. Бета беше видял зеленокожото ми копие да пада в реката и да не се появява на повърхността. Всеки би предположил, че се е удавило, било е отнесено в морето или е нахранило рибите. Ако Бета се чувстваше сигурен, можеше и да остане в сегашното си скривалище. А това би ми дало възможност да изненадам пиратите му неподготвени.

Станах от тапицираната маса, като се борех с обърканите си възприятия. Чувствах краката Си странно — истински, от плът И кръв, но същевременно и някак далечни, сякаш само допреди малко съм се мъчил да ходя на разкапващи се чуканчета. Образът на стройния тъмнокос приятел в огледалото изглеждаше странно. Прекалено здрав, за да е истински.

„Честното лице на дубликата от понеделник“ — помислих си, докато наблюдавах как бръчките около истинските ми очи постепенно изчезват. Дори лишеното от подобни събития сваляне на спомени те кара да се чувстваш объркан, когато пресните спомени от цял един ден се втурват в главата ти и се борят да се натъпчат сред деветдесет милиарда неврона само за няколко минути.

В сравнение с него впечатването е съвсем скучно и банално. Копирът внимателно пресява органичния ти мозък, за да прехвърли Постоянната вълна върху новия образец от специална глина, след което го оформя в пещта. Скоро новият дубъл тръгва по задачи, а ти в това време пиеш сутрешното си кафе. Не е нужно дори да му казваш какво да прави.

Той вече знае.

Той е ти.

Жалко, че няма време да направя един още сега. Има и по-неотложни задачи.