Дейвид Брин - Килн хора

Основната грижа на ченгето бе да се увери, че нито едно от телата не е истинско. Абаносовото копие на Блейн напразно настояваше да получи писмен отказ от евентуални претенции, след което сви рамене и прие условията. Силите ни бяха готови. Две дузини пурпурни помощници, жилави и безполови, някои дегизирани, тръгнаха напред според плана.

Отново погледнах към булевард „Аламеда“. Гигантският силует бе изчезнал. Скоро обаче щяха да се появят други. По-добре бе да побързаме, иначе рискувахме да попаднем в пиковия час.

За най-голяма радост на шефа си наемниците на Блейн свариха пиратите неподготвени.

Бойците ни се промъкнаха покрай външните им детектори в търговски бусове, маскирани като монтьори и големи-куриери, тръгнали да разнасят пратките си. Успяха да стигнат до предните стъпала, когато скритите им оръжия събудиха алармите.

Веднага навън се изсипа дузина от жълтурите на Бета. Започна истинско меле. Глинените хуманоиди се блъскаха един друг, от изстрелите хвърчаха крайници и телата ярко експлодираха, когато запалителните игли улучваха псевдоплътта и запалваха водородно-каталитичните клетки в ефектни малки кълбовидни мълнии.

Щом стрелбата започна, бронираното ченге цъфна заедно със синьокожите си дубликати и се зае да издига прегради и да отбелязва пораженията, извършени от двете страни — всичко, заради което може да се предяви иск. Това си беше чисто търговски въпрос, който не засягаше властите — стига да не пострадат органични хора.

Докато наблюдавах ставащото заедно с истБлейн под прикритието на паркирания му автомобил, се надявах нещата да си останат такива. Бруталните му дубъли тичаха насам-натам и пришпорваха пурпурните. Бързи и груби, набързо изпечените му големи не бяха титани на мисълта, но бяха наследили умението му да прилага натиск. Още няколко минути и щяхме да си пробием път вътре и да спасим откраднатия образец преди Бета да успее да унищожи всички улики за пиратството си.

— Ами каналите? — попитах аз, като си спомних как зеленокожият ми дубъл се промъкваше през тях вчера… екскурзия, която беше почти толкова неприятна, колкото и последвалото пътешествие по речното дъно.

Широкото лице на Блейн се изкриви под полупрозрачния му визьор, по който примигваха знаци и схеми. (Прекалено е старомоден, За да използва импланти в ретината. Или пък просто му харесва ефектът.)

— Имам един робот там — изръмжа той.

— Защитата на роботите може да се разбива.

— Само ако са достатъчно хитри, за да се справят с новата входна верига. Този е модел от Санитарната служба. Твърдо програмиран и тъп като камък. Задачата му е да прокара широкободов оптичен кабел през канализацията в мазето до тоалетната на Бета. Никой няма да успее да мине покрай него, гарантирам ти.

Изсумтях скептично. Както й да е, най-големият ни проблем беше не бягството, а как да се доберем до скривалището преди доказателството да иде по дяволите.

По-нататъшните коментари, бяха прекъснати от странна гледка. Полицайката прати едно от синьокожите си копия право в средата на сражението! Без да обръща внимание на свистящите куршуми, то започна да ръчка падналите бойци, за да се увери, че с тях е свършено, след което отрязваше главите им и ги пъхаше в хладилна чанта за евентуален разпит.

Нямаше особен шанс. Бета беше прословут с внимателното отношение към дубълите си — използваше фалшиви идентификатори и програмираше мозъците им да се саморазрушат, ако бъдат заловени. Щеше да е невероятен късмет, ако днес научехме истинското му име. Колкото до мен, щях да съм щастлив да завърша успешно спасяването и да сложа край на това конкретно негово начинание.

Мощни експлозии разтърсиха „Аламеда“ и всички входове на Телър Билдинг изчезнаха в гъсти кълбета дим, които запълзяха към укритието ни. Нещо рязко зашлеви врата ми и шапката ми отхвръкна. Свих се още по-ниско, като дишах тежко и се мъчех се да измъкна фиброскопа си — много по-безопасен начин да огледаш наоколо. Той се изви над капака на колата и автоматично се завъртя, за да насочи лещите си към битката. В импланта в лявото ми око се появиха неясни образи.

(Бележка до мен: нося този имплант вече пет години. Не става за нищо. Време за обновление? Или още ти е зле от последния път?)

Синьото ченге-дубъл все още беше там — проверяваше телата и установяваше повредите, дори когато нашите пурпурни бойци се хвърлиха напред, като атакуваха всеки възможен отвор на сградата с безразсъдството на фанатици. Докато гледах, няколко случайни изстрела уцелиха полицейския голем, завъртяха го и върху близката стена се залепиха клисави буци. Той се олюля и се преви. Трепереше. Личеше си, че сензорите за болка продължават да работят. Пурпурните наемници могат да действат и без такива клетки, без да обръщат внимание на раните и да продължат да стрелят с оръжията, които държаха във всяка ръка. Но работата на синьокожия е да усилва възприятията на истинското ченге. Той усеща.