Върнър Виндж - Дълбина в небето

След това лейди Инклиъри подхвана друга тема. Разпитваше за живота в Принстън и детството на Шерк. Каза му, че след като тя е разкрила пред него най-съкровените тайни на енорията, то и той й дължи известна откровеност. И най-вече отговор какво го е накарало да тръгне с автомобила към Териториалното командване.

— Ами, имах намерение да се запиша доброволец.

В действителност обаче Шерканер кроеше планове за Командването според своя си план. Замисъл като неговия наистина можеше да доведе до тиха лудост професорското тяло в университета.

— Хм, хм. Чудя се защо си бил целия този път, когато можеше да се запишеш и в Принстън. Зърнах колко багаж си натоварил в колата — ще стигне за цяло семейство земеделци.

И тя отново се втренчи с необикновено любопитство в изкривените си от работа и старост ръце.

Шерканер само се ухили в отговор.

— Приятелите ме предупредиха да се запася с всякакви резервни части, ако държа да премина цял и невредим с колата през Венеца на Съглашението.

— Обзалагам се, че е точно така.

Тя се надигна с усилие от мястото си, помагайки си с ръце.

— Е, на старата дама й е вече време да спи, въпреки че навън е прекрасна лятна нощ и има чудесна компания. Закуската ще е готова по изгрев-слънце.

Тя го заведе до стаята, настоявайки да се качи по стръмната стълба заедно с него, за да му покаже как се отварят прозорците и как да разгъне походното легло. Стаята се оказа малка и проветрива, а тапетите — излинели с годините. Навремето тук сигурно е била детската.

— … А тоалетната е навън зад къщата. Тук не предлагаме градски удобства, господин Ъндърхил.

— И това ми стига, госпожо.

— Лека нощ тогава.

Тя вече трополеше по стълбата надолу, когато той се сети за още един въпрос. Винаги става така. Затова подаде глава от вратата и извика след нея:

— Видях, че все пак имате много книги, лейди Инклиъри. Енорията ли ви купи останалите?

Тя спря внимателно на едно от стъпалата и тихо се засмя.

— Да, години по-късно. Но това е друга история. Новият енорийски свещеник го стори, при това със собствени пари, макар че никога няма да го признае. Един ден заварих на прага си пощенска пратка направо от издателите в Принстън — чисто новички учебници и всякакви помагала — тя махна с ръка. — Глупаво момче. Въпреки това всички книги ще слязат долу заедно с мен. Ще имам грижата да ги предам на онзи, който ще обучава следващото поколение енорийски деца.

И тя продължи да се спуска по стълбата.

Шерканер се настани върху походното легло и се въртя неспокойно чак докато не откри сравнително удобно положение между твърдите му пречки. Макар да беше много уморен, сънят все не идваше. Тесните прозорци на стаичката гледаха към долчинката. Светлината от звездите преминаваше през струята дим, издигаща се от ниското, и добиваше цвета на опушено дърво. Димът имаше кафеникавочервен цвят, но в него не блещукаха искри на жив огън. „Сигурно и онези нещастници най-сетне са заспали.“

От гората наоколо се носеше цвъртенето на горските феи. Дребните създания се чифтосваха и трупаха припаси. На Шерканер внезапно му се прииска да има малко повече време, в което да се посвети на ентомологията. Цвъртенето ту се усилваше, ту заглъхваше. И той като малък беше слушал приказката за мързеливите горски феи. Още си спомняше глупавите стихчета, които се опитваха да пригодят към музиката на феите. „Толкова далеч, толкова близко трябва да улучиш, че куп полезни неща да научиш.“ Сега той сякаш отново долови тази безхитростна песничка в скърцащите звуци, долитащи отвън.

Нейните думи и несекващото цвъртене най-сетне го унесоха и сън.

Шерканер се добра до Териториалното командване два дни по-късно. Пътуването щеше да му отнеме и повече време, но благодарение на своя усъвършенстван предпазен колан той вече се спускаше с висока скорост по лъкатушещите пътища на хълмистите склонове. Би могъл да стигне още по-бързо, но на три пъти трябваше да спира заради повреди в механиката, а веднъж отказа дори цилиндърът. Това, че обясни пред лейди Инклиъри големия си товар с необходимостта от резервни части, беше по-скоро извъртане, отколкото откровена лъжа. В действителност взе със себе си само най-необходимите, които не би могъл и сам да си направи в някоя от крайпътните ковашки работилници.

Беше ранен следобед, когато след поредния завой пред него най-сетне се откри долината, където се разполагаше Териториалното командване. Тя беше изсечена в недрата на планината и се простираше на няколко мили по дължина. Склоновете й на места бяха толкова високи, че по това време на деня в ниското вече цареше здрач. Срещуположният край се губеше в далечината. Кралските водопади се спускаха от върховете с наистина царствено достолепие. Това беше и най-високата точка, до която бяха стигали туристи. Кралското семейство владееше тази земя и пещерите под планината още отпреди четиридесет Периода на мрак, когато все още беше обикновена графска фамилия.