Върнър Виндж - Дълбина в небето

— Добър ден, Хрункнер.

Притежателката на гласа най-сетне се появи. Оказа се, че е… много красива. Имаше стройни, здрави, извити крака, а походката й се отличаваше с безподобна грация. Униформата й беше черна и Шерканер не можа да разпознае към кой род войски принадлежи. Единственият отличителен белег върху нея бяха тъмночервените знаци за чина и табелка с името. Виктъри Смит. При това изглеждаше неприлично млада. Дали не е била родена извън фазата? Тогава демонстративно подчертаваното уважение на Юнърбай не е нищо повече от присмех.

Лейтенант Смит съсредоточи вниманието си върху Шерканер. Отдалеч изглеждаше така, сякаш отношението й към него е добронамерено, но някак дистанцирано, странно.

— И така, господин Ъндърхил, значи вие сте изследовател в математическия факултет на Кралския колеж в Принстън.

— Всъщност по-скоро абсолвент — мълчаливият й поглед го подканяше по-внимателно да обмисли отговора си. — Хм, в действителност математиката е един от специалните предмети, които изучавам. Имам доста курсови работи също така в Медицинското училище и по специалността механично инженерство.

Той очакваше някакъв грубиянски коментар от страна на Юнърбай, но сержантът внезапно се бе умълчал.

— В такъв случай добре разбирате спецификата на най-дълбокия Мрак, неговите пределно ниски температури и вакуума.

— Да, мадам. Доста съм размишлявал по тези въпроси. — „Почти половин година, но по-добре да не споменавам това.“ — Имам много идеи и някои предварителни дизайнерски скици. Част от решенията са на биологична основа и не мога да ви ги демонстрирам в момента. За сметка на това донесох макети на някои от механизмите в проекта. Те са отвън в автомобила ми.

— А, да — онзи, който е паркиран между колата на генерал Грийнвал и генерал Даунинг. Може би все пак трябва да хвърлим едно око… И да преместим автомобила ви на по-безопасно място.

Истинската слава дойде години след това, но именно в този момент Шерканер Ъндърхил почувства първия й гъдел. От всички служители в Териториалното командване, сред жителите на целия свят дори той не би могъл да намери по-благосклонен слушател от лейтенант Виктъри Смит.

През последните години на Чезнещото слънце има много бури, някои от които са унищожителни. Въпреки това не биха могли да се сравняват с жежката пара и ураганите по време на Новото слънце. Фъртуните и виелиците преди настъпването на Мрака напомняха по-скоро болник на смъртно легло, чиято кръв постепенно изстива във вените. Лъчите на слънцето бяха живителни за техния свят и колкото по-слаби ставаха те, толкова повече изстиваше неговото тяло. Мракът изсмукваше и последните сили на планетата, а съпротивата й постепенно отслабваше.

Дойде време, когато точно по пладне редом със слънцето на небето грееха стотици звезди. После звездите станаха хиляди, а слънцето се изгуби сред тях… И Мракът влезе във владенията си. По-големите растения отдавна бяха загинали, а пудрата на техните спори лежеше под преспите. По-дребните животни имаха същата съдба. Понякога над някой оголен скелет се явяваше сияние. Душите на мъртвите, пишеха древните мъдреци; бактерии, които се хранят с мърша, установиха учените от по-късни епохи. Въпреки това на повърхността все още имаше живи хора. Някои биваха избивани, докато се опитваха да спрат по-силните племена (или по-могъщите нации), тръгнали да завладеят техните убежища. Други, чиито свещени места, наследени от предците, бяха разрушени, ставаха жертва на наводнения и земетресения. В по-стари времена е имало само един начин да се разбере какво всъщност е Мракът: всеки, останал на повърхността, можеше да постигне безсмъртие като описва до последния си час какво се случва около него. Освен това трябваше да съхрани труда си на сигурно място, за да не го унищожат пожарите на Новото слънце. Случваше се някои летописци, било поради случайно стечение на обстоятелствата, било поради внимателно планиране и огромно желание да се надникне в самото сърце на Мрака да живеят по една, дори две години след изчезването на слънцето. Един философ беше живял толкова дълго, че тези, които откриха последните му думи, издълбани в камъка, ги взеха за виденията на луд човек или за някаква метафора: „… и сухият въздух стана на скреж.“

За едно нещо Короната и Тийфщадт постигнаха пълно единомислие. Този Период на мрак щеше да се различава от всички досега. Той трябваше да е първият, атакуван от науката и поставен в услуга на войната. Докато милионите им поданици се оттегляха към своите убежища в недрата на планетата, армиите на двете страни продължаваха да воюват. Битката често се водеше в открити окопи, затопляни от парни котли. Но главните военни действия се извършваха под повърхността в дълги тунели, които навлизаха дълбоко под линията на противника. На местата, където тунелите на противниците се пресичаха, ставаха свирепи битки, в които главна роля имаха машините и отровния газ. Ако не се случеше сблъсък, тунелите продължаваха през варовиковите скали на Източния фронт, метър по метър, ден след ден, дълго след като битката на повърхността беше утихнала.