Върнър Виндж - Дълбина в небето

— Кой е там?

Гласът й звучеше твърдо и решително.

— Лейди Инклиъри? — гласът на Шерк се извиси до писък. — Началникът на пощата ми посочи вашия адрес. Каза, че давате стаи под наем.

Тя заобиколи колата и застана пред него да го разгледа.

— Така е, но идвате твърде късно за вечеря. Ще трябва да се задоволите със студени сладкиши.

— А, това е напълно достатъчно, наистина, съвсем достатъчно.

— Добре тогава, влизай вътре! — тя се засмя и махна с малката си ръка към долината. — Изминал си дълъг път дотук, синко.

Въпреки предупреждението, лейди Инклиъри нахрани добре Шерканер. После двамата седнаха на предната веранда и започнаха да си бъбрят. Стопанката поддържаше дома си чист, но къщата беше вече стара и овехтяла. Продъненият под стоеше недокоснат, а и боята се лющеше тук-там. По всичко личеше, че мястото си е изпяло песента. Мъждивата светлина на прашните лампи обаче осветяваше шкаф с книги, разположен между прозорците. В него имаше най-малко хиляда тома, предимно детски. Старата дама (а тя бе наистина стара, родена две поколения преди Шерк) беше бивша енорийска учителка. Съпругът й се споминал през последния Период на мрака, но тя имала големи деца, самите те вече родители, които живеели наоколо по хълмовете.

Лейди Инклиъри не приличаше на градските учители.

— О, аз доста попътувах по света. Бях по-млада от теб, когато плувах из Западното море.

Моряк! Шерканер слушаше с нескрита почуда и благоговение историите й за урагани и айсберги. Малцина притежаваха дързостта да се хванат на работа като моряци дори през годините на Чезнещото слънце. Лейди Инклиъри беше имала късмет да живее достатъчно дълго, за да отгледа деца. Може би затова бе останала вкъщи — за да преподава и помогне на съпруга си да отгледат своята челяд. Всяка година се бе подготвяла по учебниците за следващия клас и така бе успяла да изучи децата от енорията чак до зрялата им възраст.

През последния Период на светлина беше преподавала на новото поколение. Когато и то отрасна, нейната възраст вече беше доста напреднала. Някои дочакваха да видят трето поколение след своето, но малцина продължаваха да живеят и след това. Лейди Инклиъри бе вече твърде немощна и крехка, за да се подготви сама за следващия Период на мрак. Затова пък можеше да разчита на помощта на църквата и на нейните собствени деца; а имаше шанс да види още един Период на светлина. Дотогава запълваше времето си с клюкарстване и четене. Интересуваше се дори от войната, но само като жаден за новини наблюдател.

— Тия проклети тийфъри заслужават здрав ритник по задника, мене ако ме питаш. Имам две пра-племеннички на фронта и много се гордея с тях.

Шерканер слушаше внимателно и се взираше през големите, защитени с кепенци прозорци на къщата. Звездите в планината бяха още по-ярки и осветяваха в хиляди различни цветове широките листа на гората и хълмовете в далечината. Малките горски феи проблясваха по поляната и околните дървета и той можеше да чуе цвъртящата им песен.

Внезапно някъде взе да бие барабан. Високите вибриращи звуци отекваха в ушите, костите и гърдите му. Дори след като заглъхнеше единият барабан, ехото от неговите удари продължаваше да кънти чак докато се обади вторият, с който после се сливаха в синхрон.

Лейди Инклиъри млъкна и се заслуша в барабаненето с горчиво изражение.

— Боя се, че това може да продължи с часове.

— Съседите ли са? — Шерканер посочи на север към малката долчинка. Глождеше го мисълта, че освен забележката за „дългия път, който е изминал дотук“, тя не спомена нищо повече за странните създания в дерето.

… А може би и сега нямаше да изкопчи нищо повече от нея. Лейди Инклиъри заби поглед в продънения под на верандата и за първи път от неговото идване замълча за по-дълго време. Най-накрая наруши тишината.

— Сигурно знаеш приказката за мързеливите горски феи.

— Разбира се.

— Аз съм автор на по-голямата част от катехизиса за деца на пет и шестгодишна възраст. Та там пише, че феите са като далечни роднини на отровните паяци, нищо че по вид напомнят малки хора. Изучавали сме как им поникват крила. Разказвах какво се случва на онези, които не са подготвени за Мрака и безгрижно си играят, докато не стане прекалено късно. От това наистина излизаше страшна приказка — тя гневно духна върху отрудените си ръце. — Ние сме бедните и нещастни обитатели на това прокълнато място. Ето защо отплувах в открито море. После обаче се върнах с надеждата да помогна. Имаше години, когато цялата ми учителска заплата отиваше в помощ на земеделието. Но държа да знаеш, млади момко, че все пак ние сме добри хора… Е, понякога се срещат и такива, които по свой избор са станали вредители и паразити. Но те са малко на брой и са пръснати по хълмовете.