Върнър Виндж - Убежище в дълбината

— Ако оплескаш работата, оставаме без пилоти.

Гонле не можеше да понася повече това неуместно дърдорене.

— Спътникът! У тебе ли е? Как Паяците са го направили?

Забеляза, че Нау й се усмихва.

— Според мен госпожица Фонг посочи нашата непосредствена тема. Спомняте ли си онези истории за гравитационни аномалии във високото плато? Накратко, тези истории бяха верни . Военните на Сродниците бяха открили някакъв вид… да го наречем антигравитация. Очевидно преследват тази цел от десет години насам. Ние така и не ги настигнахме, защото разузнаването на Съглашението го пропусна, а винаги сме изоставали с проникването си в редиците на Сродниците. Масата на този малък спътник е осем тона, но почти два тона от тях са каворитна обшивка. Паяците-Сродници използват това забележително вещество просто за увеличаване на баласта на техните ракети. Приготвил съм ви малка демонстрация…

Той заговори във въздуха:

— Угасете камината, прекратете вентилацията — млъкна и в стаята стана много тихо. До стената Киви затвори висок прозорец, през който лъхаше на влага откъм езерото. Фалшивото слънце на парка надничаше през пролуки в облаците и по водата проблясваха снопове лъчи. Гонле се позачуди дали умните глави на Нау са толкова добри, че могат да нагаждат света му за такива моменти. Вероятно.

Пастирът извади от ризата си малка кутия. Отвори я и измъкна нещо, което блестеше на залязващото слънце. Беше малко и квадратно, като плочка. По него проблясваха искрици, като че ли от евтина слюда, ала цветовете се преливаха съгласувано в багрите на дъгата.

— Това е една от обшивните плочки на спътника. Освен това имаше и слой от нискоенергийни светодиоди, но ги махнахме. Химически, това, което остана, са диамантени частици, вградени в епоксид. Вижте. — Той постави плочката на масата и я освети с фенерче. И всички те гледаха… И след малко дъгоцветното квадратче се издигна нагоре. Отначало движението изглеждаше най-обикновено в микрогравитационна среда — хартийка, носена от въздушен поток. Но въздухът в стаята беше неподвижен. И щом измина секунда, движението на плочката се ускори, тя рухна, започна да пада… право нагоре. Удари се в тавана с ясно доловимо дрънчене — и си остана там.

Няколко мига никой не отрони ни дума.

— Дами и господа, ние дойдохме при Изчезващата звезда с надеждата да намерим съкровище. Досега научихме нови неща в областта на астрофизиката, разработихме малко по-добър рамдрайв. Биологията на света на Паяците е друго съкровище, също достатъчно, за да финансира идването ни. Но първоначално ние очаквахме повече. Надявахме се да открием останките на раса, пътуваща между звездите — е, след четирийсет години като че успяхме. Грандиозно.

Може би това, че Нау не бе програмирал тази среща като общо събрание, беше съвсем уместно. Всички започнаха да говорят един през друг. Само Господ знаеше какво ли е при Бени. Най-накрая Езр Вин успя да вземе думата и да зададе въпрос:

— Мислиш, че това нещо са го направили Паяците?

Нау поклати глава.

— Не. Сродниците е трябвало да изкопаят стотици хиляди тонове бедна руда, за да добият толкова много вълшебство.

— От години знаем, че Паяците са еволюирали тук, че никога не са разполагали с по-напреднали технологии.

— Точно така. А и собствените им археолози не са открили твърди доказателства за посещения. Но това… това нещо е ръкотворно, макар че само ние го виждаме като такова. Автоматите на Анна се занимаваха няколко дни с това. То е координирана матрица за обработка.

— Ти май каза, че било извлечено от местни руди.

— Да. Което прави заключението още по-фантастично. Четирийсет години мислехме, че диамантеният прах на Арахна е или отпадък, или биологични скелети. Сега май излиза, че са уреди за обработка на фосили. И поне някои от тях възобновяват мисията си, когато ги събереш. Като локализаторите, но много по-малки и със специална цел — да манипулират законите на физиката по начини, които дори не можем да проумеем.

Тринли изглеждаше така, сякаш някой го е фраснал в лицето като че ли му бяха изкарали с бой всичките десетилетия перчене.

— Нанотех. Мечтата — прошепна тихо той.

— Какво? Да, Изгубените илюзии. Досега. — Пастирът погледна нагоре към плочката, залепнала на тавана и се усмихна. — Който и да е идвал тук, било е преди милиони или милиарди години. Съмнявам се някога да намерим лагерни палатки или бунища… Но знаците за техните технологии са навсякъде.