Върнър Виндж - Убежище в дълбината

Мисията във Висока екватория не изискваше специална техника и изключителни мерки за сигурност, но действията на Разузнаването на летищния комплекс бяха изключително съгласувани. Пакетите със скално брашно бяха превозени в бронирани коли. Още по-впечатляващо: командващият майор дори подхвърли някаква остроумна забележка за абсурдността на операцията.

След трийсет минути Хрунк и неговите вече не толкова важни телохранители се озоваха на улицата.

— Какво искаш да кажеш с „не толкова важни“? — Арла разкърши ръце в престорено учудване. — Не-важно беше прекарването на това… вещество през континента — нито тя, нито Брун разбираха изключителното значение на скалното брашно и безсрамно демонстрираха презрението си към него. Бяха добри агенти, но поведението им не съвпадаше с представите и навиците на Хрунк. — Сега вече ще пазим нещо важно — тя посочи с ръка Хрунк и този път в шеговития й тон прозвучаха сериозни нотки. — Защо не улесниш живота ни и не тръгнеш с хората на майора?

— До срещата ми с шефа има повече от час — усмихна се Хрункнер. — Времето е достатъчно, за да стигнем пеш. Не изпитваш ли любопитство, Арла? Колко обикновени хора имат възможност да видят залива Калорика през Първия ден на Мрака?

Арла и Брун го изгледаха със сърдитото изражение на сержанти, сблъскали се с глупаво поведение, което не могат да коригират. Достатъчно често през собствения си живот Юнърбай се беше чувствал по този начин, въпреки че обикновено не показваше толкова открито неодобрението си. Неведнъж Сродниците демонстрираха готовността си да завладеят земите на другите хора. Но аз съм вече на седемдесет и пет години. Толкова неща ме карат да се страхувам. Той вече вървеше към светлинките по бреговата ивица. Обичайните телохранители на Юнърбай, които го придружаваха при командировките му във външните места, щяха да го възпрат с телата си. Арла и Брун бяха техни временни заместници, не толкова обстойно инструктирани. След миг двете заприпкаха след него, за да не изостанат. Но Арла говореше нещо в микрофона на малкия си телефон. Юнърбай се усмихна неволно. Не, двете не бяха глупави. Чудя се само дали аз ще открия агентите, които тя извика.

От незапомнени времена заливът Калорика се смяташе за едно от чудесата на света. Беше една от трите познати вулканични местности, а другите две се намираха под тонове лед и океан. Самият залив всъщност представляваше отвор на угаснал вулкан, а океанските вълни заливаха по-голямата част от централния кратер.

В първите години на Новото слънце тук се развихряше истински ад, макар че никой досега не беше наблюдавал пряко мястото. Стръмните грапави склонове на кратера събираха слънчевите лъчи и температурата надвишаваше точката на топене на оловото. Очевидно това предизвикваше — или позволяваше — бързо просмукване на лавата и непрекъсната поредица от експлозии, които променяха склоновете до отслабването на слънчевите лъчи в средата на Периода на светлина. Дори през тези години единствено най-безразсъдните изследователи дръзваха да надзърнат от ръба на платото към кратера.

Но с отслабването на жегата в цикъла на Чезнещото слънце положението се променяше. Зимите в северните и южните области ставаха все по-сурови, а най-високите склонове на кратера осигуряваха топлина и уют. С изстиването на планетата все по-долни и по-долни пластове първо ставаха достъпни, а след това се превръщаха в рай. През последните пет поколения заливът Калорика носеше славата на най-изискания курорт през годините на Чезнещото слънце. Това беше кътчето за най-богатите хора — тези, които не бяха принудени да спестяват и да работят, за да се подготвят за настъпването на Периода на мрак. Място за забавления. Дори в разгара на Великата война, когато Юнърбай си проправяше път през снега на Източния фронт, и по-късно, когато военните действия се водеха предимно в подземните тунели — той беше виждал цветни гравюри със сцени от живота, който богатите безделници водеха на дъното на залива Калорика в средата на яркия период.

В известен смисъл Калорика в началото на този период приличаше на света, който съвременната техника и овладяването на атомната енергия донесоха на цялата раса от Паяци за времетраенето на целия Мрак. Юнърбай се отправи към светлините пред себе си, като се питаше каква гледка ще се разкрие пред очите му. Отдалеч долиташе тиха музика.

Навсякъде гъмжеше от хора, които се смееха и от време на време спореха помежду си. Носеше се духова музика. Но всички бяха толкова странни, че известно време Юнърбай не забеляза най-важните подробности.