Върнър Виндж - Убежище в дълбината

Не ги убиха, но Фам научи урока си. И предприе своето бавно, мълчаливо завръщане. Сура беше недостижима за отмъщението на смъртен. Но създадените от тях двамата Чуенг Хо още съществуваха. Чуенг Хо, които го предадоха. И той все още лелееше своята мечта.

… И на Триланд за малко не загина заедно с нея. За щастие, Сами успя да го измъкне. Сега съдбата и времето му поднасяха втори шанс: обещанието на Фокуса.

Фам изтласка от съзнанието си спомените за миналото и нагласи локализаторите в ухото и на слепоочието си. Толкова работа имаше за вършене. Трябваше да поеме риска от още лични срещи с Вин. С повече упражнения хлапакът ще се научи как да се държи в критични ситуации, без да провали всичко — като този безумен разговор с Нау. Да, но това беше лесната част. Трудностите започваха, когато се наложеше да отклонява вниманието му от истинската цел, към която Фам се бе устремил.

Фам се преобърна в спалния чувал и дишането му се превърна в тихо похъркване. Но зад клепачите си разглеждаше следите, които подхвърли на Рейнолт и съгледвачите. Отново успя да ги заблуди. Но в дългосрочен план… Ако не се появят още тъпи изненади, в дългосрочен план Анне Рейнолт си остава най-голямата заплаха.

Хрункнер Юнърбай излетя за залива Калорика в Първия ден на Периода на мрак. С течение на времето той беше посещавал многократно Калорика. Проклятие! Идваше тук точно след средата на Периода на светлина, когато дъното представляваше кипящ казан. През следващите години подножието на планините приюти малък град за строителните инженери. В средата на периода на Светлина условията бяха ужасни дори на голяма височина. Но работниците тук бяха изключително добре платени. Пусковите устройства бяха построени още по-нагоре на високото плато с кралски и частни средства. След като Хрунк инсталира новите охладителни системи, мястото вече не беше толкова неудобно за живеене. Богатите хора не обичаха да излизат от убежищата си по склоновете на кратера преди годините на Чезнещото слънце, както бяха правили през последните пет поколения.

Но при всичките си предишни посещения Хрунк не беше изпитвал такова необикновено чувство. Първият ден на Мрака. В съзнанието му това беше най-сериозната граница и може би точно това я правеше толкова важна.

Юнърбай излетя с пътнически полет от Високата екватория, но на борда нямаше туристи. Високата екватория се намираше само на пет хиляди мили разстояние, но това беше пределът, до който можеше да стигнеш от залива Калорика през Първия ден на Мрака. Юнърбай и двете му сътруднички — впрочем, телохранители — изчакаха останалите пътници да станат и да се отправят към изхода. Тогава взеха връхните си дрехи, отопляемите галоши и двете раници — единствената причина за пътуването им. Когато тръгна към изхода на самолета, Хрункнер се вкопчи в предпазните въжета над пътеката и една от раниците падна в краката на стюарда. Непромокаемата материя отчасти се отвори и отвътре се подадоха грижливо опаковани пакетчета прах с глинест цвят.

Хрункнер се отдръпна от пътеката и стегна връзките на раницата. Стюардът объркано се усмихна:

— Чувал съм да твърдят, че най-експортираната стока от Висока екватория е едноцветният планински прах. Но никога не съм смятал, че някой го приема насериозно.

С вдигане на рамене Юнърбай прикри смущението си. Понякога това осигуряваше чудесно прикритие. Той отново закачи раницата от двете страни на черупката си и се престори, че закопчава връхната си дреха.

— А… хм… — стюардът явно искаше да каже още нещо, но изведнъж отстъпи и с поклон ги изпрати на изхода.

Тримата слязоха по подвижната стълба и стъпиха на асфалтирания перон. И изведнъж проумяха какво възнамеряваше да каже стюардът. Само допреди час, когато напускаха Високата екватория, въздухът беше осемдесет степени под точката на замръзване, а скоростта на вятъра достигаше двайсет мили в час. Бяха им необходими отопляеми дихателни маски само за да извървят разстоянието между летищния терминал и самолета. А тук…

— По дяволите, това място е истинска пещ! — каза Брун Солак, младши агент в Службата за сигурност, като свали раницата и се освободи от връхната си дреха.

Старшият агент се изсмя, макар че се бе поддала на същото глупаво усещане.

— Какво очакваш, Брун? Това е заливът Калорика!

— Да, но все пак днес е Първият ден на Мрака!

Някои от другите пътници не бяха проявили подобна предвидливост. Те трополяха напред като парад-гротеска и подскачайки от крак на крак, смъкваха връхните си дрехи, галошите и дихателните маски. Дори в този момент Юнърбай не пропусна факта, че докато ръцете и краката на Брун са заети с освобождаването й от противостудовото облекло, крайниците на Арла Ъндъргейт са свободни и тя спокойно се оглежда. Брун неволно застана нащрек, когато Арла започна да сваля връхните си дрехи. И като по магия служебните им пистолети изобщо не се забелязаха при това занимание. Може и да се държаха като кретени, но независимо от поведението им Арла и Брун не отстъпваха на войниците под командването на Юнърбай през Великата война.