Върнър Виндж - Убежище в дълбината

Лампичките по дърветата сигурно се захранваха от основната разделителна централа, построена преди близо пет години от компаниите на Юнърбай по планинските скатове, увиснали над платото. Студените им искри сияеха в гората на дъното на кратера. Някой беше донесъл мързеливи горски феи и те се бяха размножили с хиляди. Крилата им проблясваха в синьо, зелено и синьо-зелено на светлината на лампите, а създанията подхвръкваха съчувствено около събралите се под дърветата.

В гората хората танцуваха вкупом. Някои от най-младите се катереха по дърветата, за да си поиграят с феите. Музиката ставаше налудничава, докато се спускаха към средните пластове на кратера и поемаха по лекия наклон, който щеше да ги отведе до именията на дъното. Юнърбай вече свикна да среща хора, родени извън фазата. Те наистина бяха необходими, въпреки че все още съзнанието му крещеше „извращение“ при вида им. Той харесваше и уважаваше мнозина от тях. Застанали от двете му страни, Арла и Брун незабелязано му проправяха път. И двете му сътруднички бяха родени извън фазата — около двайсетгодишни, само малко по-млади от Виктъри Младша сега. По нищо не отстъпваха на тези, с които Хрункнер някога се сражаваше рамо до рамо. Да, малко по малко Хрункнер Юнърбай преодоля отвращението си. Но… Никога не съм виждал толкова родени извън фазата, събрани на едно място!

— Ей, стар приятелю, ще потанцуваш ли с нас?

Две млади дами и един мъж се хвърлиха към него. Неизвестно как Арла и Брун успяха да го отърват, като през цялото време се преструваха на разгорещени танцьорки. В тъмнината под едно дърво Юнърбай зърна нещо, което му заприлича на петнайсетгодишен барелеф. Но като че ли внезапно всичките релефни сцени на грях и мързел оживяха пред очите му. Да, въздухът наистина е приятно топъл, но в полъха се долавя миризмата на сяра. Да, земята наистина е приятно топла, но аз знам, че не е затоплена от слънчевите лъчи. Вместо това горещината в самата земя се простираше все по-надолу и по-надолу. Като горещина от разлагащ се труп. Всички издълбани убежища щяха да се превърнат в смъртоносен капан — толкова нажежен, че плътта на приютилите се в тях ще изгние в черупките им.

Юнърбай нямаше представа как Арла и Брун успяха да го заведат до отсрещния край на гората. Тук все още имаше много хора и дървета, но истерията от дъното беше отшумяла. Танците бяха по-спокойни и хората не разкъсваха дрехите си. Тук горските феи се чувстваха в пълна безопасност. Кацаха по раменете им, настаняваха се там и размахваха нежните си разноцветни крила с мързеливо безочие. В останалата част на света тези създания отдавна бяха изгубили летателните си органи. Преди пет години Юнърбай тръгна по улиците на Принстън след един голям студ. А под ботушите му хрущяха хиляди пъстри венчелистчета — крилцата на изящните горски феи, които се криеха в дълбоките си хралупи, за да снесат миниатюрните си яйца. Мързеливите създания вероятно щяха да преживеят още няколко летни сезона, но те бяха обречени… или скоро щяха да бъдат.

Тримата тръгнаха нагоре и все по-нагоре по долните склонове на стената. Пред тях по цялата окръжност на кратера бяха подредени в редица резиденции. Разбира се, всички бяха вдигнати преди не повече от десетилетие, но по-голямата част бяха строени в стила „детско чадърче“, станал модерен през последното поколение. Сградите бяха нови, но семействата и богатствата им бяха стари. Почти всяко имение имаше радиална собственост в горните части на кратера. Резиденциите от ранните години на Чезнещото слънце бяха разположени в средната част на стената. Повечето от тях бяха тъмни и откритата им архитектура ги правеше неизползваеми. Дори по покривите на високо разположените резиденции проблясваше скреж. А някъде там, горе, беше и имението на Шерканер. Той знаеше, че дори заливът Калорика не може да избяга от Периода на мрак на слънцето. За това бяха необходими ядрени мощности.

Между горските светлинки на дъното и пръстена от резиденции се стелеха сенки. Горските феи полетяха обратно надолу, а крилата им слабо проблясваха. Миризмата на сяра вече отслабваше в студения мразовит въздух. Над главите им небето беше тъмно, но звездите и бледият слънчев диск се виждаха ясно. Мракът беше истински. Известно време Юнърбай се взира нагоре, като се опитваше да не гледа светлинките на дъното. После се засмя пресилено:

— Вие какво ще предпочетете, колеги, да влезете в открита битка с врага или да минете още веднъж през тази тълпа?