Върнър Виндж - Убежище в дълбината

— Ще ми е приятно.

Усмивката й беше плаха, очите й едва за миг се откъснаха от екраните в салона. Генерал Смит слизаше от трибуната.

— Киви! Всичко върви точно по плана на Пастира. Всички искат да те поздравят!

Киви погали котенцето в ръцете й нежно, но и някак си напрегнато, сякаш го закриляше от нещо. Погледна Бени със странно озадачено изражение.

— Да, получава се. — Тя стана от масата и последва Бени през залата към масата на Рита.

— Трябва да говоря с него, ефрейтор. Веднага! — Щом каза това, Рачнер изпъна стойка. Петнайсет години служба с чин полковник проличаха в осанката му.

За миг младият ефрейтор се оклюма под сърдития му поглед. После роденият извън фазата хлапак като че забеляза следите от повръщано по Трактовата паст и мърлявата му униформа. Сви рамене — погледът му беше бдителен и съсредоточен.

— Съжалявам, господине, няма ви в списъка.

Рачнер усети как раменете му се прегърбват.

— Ефрейтор, просто му позвънете. Кажете му, че Рачнер е дошъл и че въпросът е… на живот и смърт. — И веднага щом произнесе тези думи, на Тракт му се прииска да не беше произнасял на глас тази абсолютна истина. Хлапакът го изгледа за секунда — чудеше се дали да не го изхвърли? После като че се у него се пробуди някакво извратено съжаление, той включи една комуникационна линия и каза нещо на някого вътре.

Измина минута. Две. Рачнер крачеше из преддверието за посетители. Поне се намираше на завет — докато се изкачваше насам по стълбището от хеликоптерната площадка на Ъндърхил, върховете на две от ръцете му замръзнаха. Но… външен караул и преддверие? Кой знае защо, не беше очаквал такива предохранителни мерки. Може би това, че той изгуби работата си, беше довело до нещо добро — беше отворило очите на другите за нуждата от предпазване.

— Рачнер, вие ли сте? — гласът, излязъл от стражевия комуникатор, беше немощен и хленчещ. Ъндърхил.

— Тъй вярно. Моля ви, трябва да говоря с вас.

— Вие… изглеждате ужасно, полковник. Съжалявам. Аз… — Гласът му утихна. Чу се приглушено мърморене. Някой каза „Речта мина добре… Сега имаме много време.“ — После той отново се обади, и този път гласът му съвсем не беше толкова отнесен. — Полковник, идвам след няколко минути.

— Отлична реч. И ние да я бяхме написали, нямаше да е по-добра. — На двуизмерната картина от „Ръката“ Ритцер продължи да дрънка, безкрайно доволен от себе си. Нау само кимаше усмихнато. Предложението за мир на Смит беше достатъчно силно, че да спре за известно време военните на Паяците. То щеше да даде на хората време да обявят присъствието си и да предложат сътрудничество. Това беше официалната версия — рискован план, поставящ Пастирите във второстепенна позиция. Всъщност след около 7 Ксек „умните глави“ на Анне щяха да започнат тайна атака чрез собствените войски на Смит. Ответната „контраатака“ на Сродниците щеше да доведе планираното разрушение докрай. А ние ще дойдем да приберем останките.

Погледът на Нау бе обърнат към ясния следобеден пейзаж на Северната лапа, но във визьора си той виждаше Тринли и Вин, седящи от плът и кръв само на два метра от него. Изразът на Тринли бе леко развеселен, но пръстите му не преставаха да пърхат по апаратурата — наблюдаваше ядрените оръжия на територията на Сродниците. Вин? Вин като че нервничеше. Според показанията на диагностичните датчици, увиснали пред лицето му, той знаеше, че нещо се мъти, но не бе имал време да разгадае какво точно. Време беше да го отстрани — няколко срочни поръчки… Когато се върне, събитията вече щяха да са в ход… а Тринли ще подкрепи версията на Пастира.

Гласът на Анне Рейнолт се обади в ухото му, много тихо:

— Господине, извънредна ситуация.

— Да, продължавай — отвърна нехайно Нау, без да отделя поглед от езерото. Вътрешно обаче се смръзна. Това бе най-близкото подобие на остра паника, което бе забелязвал да проявява Анне Рейнолт.

— Нашият човек, разрушителят, ускори темпото. Действа много по-открито. Граби всичко, което му попадне. Още няколко хиляди секунди, и може да затвори „умните глави“… Тринли е, господине — с деветдесет процента вероятност.

Но Тринли седи тук, пред очите ми! И аз имам нужда от него, за да подкрепи лъжите ми след атаката.

— Не зная, Анне — каза той на глас. Може би Анне халюцинираше. Беше възможно, макар че той следеше медицинските й данни и МРИ-настройката й по-внимателно отвсякога.

Анне сви рамене и не отговори. Типичният игнориращ жест на „умната глава“. Беше направила каквото може, а сега той, ако ще, да пренебрегва съветите й и да върви по дяволите.