Майкл Муркок: Градът на Звяра

— Това вярно ли е? Наистина ли е вярно? — Карнак се усмихваше възторжено.

— Вярно е — отвърнах аз, — но въпреки това ви превъзхождат по брой, освен това сте невъоръжени. Нужно е да обмислим всичко внимателно, но първо трябва да се измъкнем оттук.

— Няма да е много трудно при настоящото ни настроение. Обикновено има повече пазачи, но сега са само двама. — Карнак посочи към другия вход на пещерата, преграден от плет и нищо друго. — Пещерата след тази е пълна с пазачи и всеки, който се опита да избяга оттам, бива убит или върнат обратно и пренесен в жертва на Звяра Н’аал. Но сега…

Заедно с Моват Ярд, вървящ плътно зад мен, тръгнах към вратата и веднага започнах да я сека с меча.

Моват Ярд се присъедини с брадвата си. Развълнуваните затворници се струпаха зад нас, предвождани от Карнак.

От другата страна на плета долетя изненадано ръмжене. После единият аргзуун изкрещя:

— Махайте се или ще станете храна за Звяра Н’аал!

— Н’аал е мъртъв. Говориш с хората, които го заклаха.

Напънахме вратата. Тя падна и се разби на земята, откривайки пред нас двама объркани аргзууни с мечове в ръце.

Двамата с Моват Ярд се втурнахме без забавяне към тях и с няколко невероятно бързи удари ги убихме.

Карнак се наведе и вдигна меча на единия от падналите пазачи. Друг мъж взе втория меч, а още двама се въоръжиха с бойната брадва и боздугана.

— Трябва да отидем до оръжейната на аргзууните — каза Моват Ярд. — Там ще можем да се въоръжим, както трябва.

— Къде се намираме в момента? — попитах аз.

— Ами, под Черния град. Има няколко изхода.

— А къде се намира оръжейната?

— В двореца, в двореца на Хоргул. Ако побързаме, можем да стигнем там, преди да се върнат. Вероятно все още не са се осъзнали.

— Моват Ярд, защо ни помагаш срещу своите? — попита Карнак. Той изпитваше известно съмнение, което беше оправдано. Беше изпитал вече на гърба си капана на аргзууните.

— Научих много от малкото, което Майкъл Кейн каза и направи за мен. Разбрах, че понякога идеалите могат да се издигнат над кръвните връзки. А освен това възнамерявам да се боря срещу Хоргул, а не срещу аргзууните. Ако я победим, тогава ще се наложи да решавам къде да остана, но не и докато тя властва над аргзууните.

Изглежда тези думи убедиха Карнак. Затичахме се по пътеките, водещи извън подземния затвор, и скоро стигнахме до желязна врата, пазена от един аргзуун. Когато ни видя, вероятно изражението на отчаяна решителност в очите ни го накара, вместо да посегне към оръжието си, да протегне напред ръце.

— Вземете ключовете, но ме оставете жив.

— Честна сделка — отбелязах аз. Взех ключовете и отключих желязната врата. — Ако не възразяваш, ще вземем за малко назаем и оръжието ти.

Още двама мъже се въоръжиха с меча и бойната му брадва — така станахме осем. Вързахме Синия великан и излязохме на улицата.

Зад стените на Черния град долиташе шум на объркани гласове, но аргзууните все още не бяха достигнали портите на града.

Забързахме към двореца с Моват Ярд и Карнак.

Нахлухме вътре, като пътьом заклахме няколко пазача, които ни се изпречиха на пътя.

Точно когато стигнахме до оръжейната, чухме как първите завърнали се аргзууни вдигнаха тревога.

Влетяхме в залата, по-неподредена, но също така добре заредена като тази във Варнал. Само дето оръжията бяха, разбира се, по-варварски.

Докато радостните затворници хукнаха да се въоръжават с най-доброто, което притежаваха аргзууните, без да споменаваме купищата пленено оръжие, което се намираше там, ние осемте, които вече бяхме въоръжени, посрещнахме първата вълна от войници.

Сигурно сме изглеждали доста странно тримата, които предвождахме останалите — един Син великан, почти четири метра висок, един гол мъж, целият обрасъл с косми и див пламък в очите, и един загорял от слънцето човек, който дори не беше от тази планета. Но едно нещо имахме общо — бяхме майстори на меча.

Стояхме рамо до рамо, преграждайки пътя на атакуващите, докато другарите ни се въоръжат. Сякаш дъжд от мечове се изсипа върху мен. Задържахме ги по някакъв начин, дори успяхме да заколим няколко.

После зад нас се разнесе силен рев!

Затворниците бяха въоръжени и готови за битка. Робите се бяха превърнали отново в бойци, изгарящи от желание за възмездие за годините на подчинение и страх, за отмъщение за коварния капан, в който бе унищожен цветът на южната армия. Настъпихме напред, принуждавайки аргзууните да отстъпят.