Майкл Муркок - Градът на Звяра

Всичко това отне само няколко секунди, през които отчаяният аргзуун се опитваше да избяга от тракащите челюсти.

Вдигнах меча с две ръце над дясното око на Звяра.

Спуснах го с всичка сила надолу.

Стоманата потъна навътре. Главата се дръпна назад и аз полетях, но вече обезоръжен, към земята.

Звярът Н’аал се извърна отново към мен. Сега, с меча забит в окото, видът му беше още по-противен.

Воинът застана до мен с брадвата в ръка, с явното намерение да ме защитава, тъй като бях останал без оръжие.

Гадната твар издаде смразяващ рев, който отекна в шахтата. После, със зейнала уста и изваден раздвоен език, замахна към нас.

Само на сантиметри преди да ни достигне, главата изведнъж се извъртя и с рязко движение се насочи нагоре. Звярът разви цялото си тяло и се изпъна с такава сила, че за миг си помислих, че ще изскочи от шахтата. Мернах уплашените зрители и след секунда туловището се строполи долу, като едва не ни уби с тежестта си.

Мечът беше свършил работата си. Бях го умъртвил. Беше живял прекалено дълго за каквото и да е създание. Почти вярвах в свръхестествения му произход.

Без затруднение измъкнах меча от чудовищната глава.

Тогава осъзнах, че в действителност нищо не беше приключило. Все още бях затворник и макар и въоръжен, горе ни чакаха около двеста аргзууни, готови да ни унищожат при най-малък знак от Хоргул.

— Какво ще правим? — попитах новия си приятел.

— Ще ти кажа — отвърна след кратък размисъл той. — На дъното на шахтата от другата страна има един отвор, виж. — Проследих накъде сочи пръстът му. Наистина имаше отвор, достатъчен да премине човек, но не и главата на Звяра Н’аал.

— Какво е това?

— Тунел, който води към кошарите, където държат робите, като понякога ги принуждават да минават оттам, за да нахранят звяра — Приятелят ми мрачно се подсмихна. — Повече няма да дъвче човешко месо. Ела, последвай ме. Убихме Звяра Н’аал и това ще ги впечатли. Ще бъдат още по-впечатлени, когато изчезнем и с повече късмет може да успеем да се измъкнем в суматохата.

Последвах го в тунела.

Докато вървяхме, той ми каза името си — Моват Ярд от клана Моват-Тик, един от най-големите аргзуунски кланове, преди да се появи Хоргул и застане начело на народа аргзуун. Каза ми още, че макар да се страхували, сега те роптаели срещу нея. Амбициозните й планове не довели до нищо, освен до намаляване на населението.

След известно време в тунела леко просветля. Пред нас се видя нещо като решетка от дърво. Зад нея се намираше пещера, осветена от една-единствена факла.

Легнали направо на пода в пози на пълно изтощение, наблъскани един до друг като добитък, голи и мръсни, бледи и брадясали бяха останките на великата армия, пленена преди две години. Изпитах съжаление към тези около сто и петдесет недохранени, безжизнени роби. Изпитах съжаление към тях.

Моват Ярд насече с брадвата си дървената решетка и ние влязохме. Няколко глави изненадано се надигнаха. Миризмата вътре беше почти непоносима, но знаех, че не бе по тяхна вина.

Един мъж, който стоеше по-изправен от останалите и беше висок почти колкото мен, пристъпи напред. Имаше голяма брада, която се беше опитал да поддържа относително чиста, а по тялото му играеха мускули, които без съмнение бяха резултат на тренировка.

Когато заговори, гласът му се оказа дълбок и мъжествен, дори властен.

— Аз съм Карнак — каза просто той. — Какво означава това? Кои сте вие и как се озовахте тук? Как се промъкнахте покрай Звяра Н’аал?

Обърнах се не само към него, но и към всички останали. Те гледаха към нас с надежда.

— Звярът Н’аал е мъртъв! — съобщих аз. — Ние го убихме — това е Моват Ярд, мой приятел.

— Един аргзуун, твой приятел? Невъзможно!

— Напълно е възможно, фактът, че съм жив е свидетелство за това! — Усмихнах се на Моват Ярд, който направи опит да се усмихне в отговор, въпреки че като оголи зъби, резултатът беше по-скоро плашещ.

— Кой си ти? — попита брадатият, наречен Карнак.

— Аз съм странник на вашата планета, но съм тук, за да ви помогна. Искате ли да сте свободни?

— Разбира се — отвърна той. В пещерата се разнесе развълнуван шепот. Някои започнаха да се изправят, усети се оживление.

— Трябва да сте готови да се биете със зъби и нокти за свободата си — обърнах се към тях аз. — Нужно ни е отнякъде да се въоръжим.

— Не можем да се бием с целия народ аргзуун — тихо ми каза Карнак.

— Знам. Но целият народ аргзуун не е тук в момента. Горе има около двеста бойци и те са деморализирани.