Майкл Муркок - Градът на Звяра

Щом плъзна новината, че Звярът е тръгнал към Голямата пещера, аз и още неколцина като мен — роби и престъпници аргзууни, бяхме вързани и оставени на предполагаемия му път. Много скоро той се появи и изтръпнала от ужас го наблюдавах как започна един по един да поглъща спътниците ми. Вторачих се в очите му. Подтикната от някакъв инстинкт, запях монотонно. Не знам какво точно се случи, но той ми отвърна. Можех да общувам с него чрез съзнанието си, можех да му заповядам.

Тя замълча и ме погледна. Аз не реагирах.

— Върнах се в този град, Черния град, а Звярът Н’аал ме следваше като домашно животно. Наредих да издълбаят дълбока дупка и в нея затворихме звяра. Аргзууните ме гледаха със суеверно страхопочитание. По-късно реших, че имам право на възмездие за всичките години на мизерия и робство и планирах завладяването на целия континент. По различни канали събрах информация за юга и системата им на защита. След което приведох в действие първия етап на своя план. Готова бях да чакам години, за да постигна победа, но вместо това.

— Бе победена, и то заслужено. Годините, прекарани при аргзууните, са те променили, Хоргул, толкова са те променили, че за теб вече няма надежда.

— Глупак! — Тя скочи от креслото и се притисна с разкошното си тяло към мен, галейки гърдите ми. — Глупак! Аз имам и други планове — не съм победена. Известни са ми много тайни. Притежавам много по-голяма власт, отколкото предполагаш. Майкъл Кейн, ти би могъл да споделиш с мен всичко това. Казах ти вече, никога не съм познавала мъж като теб — смел, красив, волеви. Но в теб има и още нещо — нещо тайнствено, което те прави така различен от обикновената измет на Вашу, каквато съм и аз. Стани мой крал, Майкъл Кейн…

Говореше нежно, хипнотизиращите й очи бяха впити в моите и нещо ставаше в съзнанието ми. Почувствах топлина, еуфория. Започнах да си мисля, че предложението й е примамливо.

— Майкъл Кейн, обичам те!

По необяснима за мен причина точно това изречение ме спаси. То върна съзнанието ми към реалността. Както бях вързан, отблъснах вкопчените й в мен ръце.

— Аз не те обичам, Хоргул — заявих твърдо. — Не бих могъл да изпитвам нещо друго освен отвращение към човек, извършил това, което си направила ти. Сега разбирам как сте довели така лесно Шизала, с твоята хипнотична сила! Е, с мен няма да успееш!

Тя ме пусна и когато заговори отново, гласът й беше нисък, вибриращ.

— Предчувствах, че ще стане така. Може би точно това ме привлича в теб, фактът, че можеш да устоиш на силата ми. Много малко успяват, дори и онзи звяр Н’аал не може.

Направих няколко крачки назад и потърсих начин да се измъкна. Изглежда, тя се досети за намеренията ми. Сега лицето й представляваше същинска маска на омраза.

— Чудесно, Майкъл Кейн. С твоя отказ избираш съдбата, която ти бях отредила. Стража!

Грамадните войни аргзууни влязоха.

— Отведете го! Изпратете вестители до всички аргзууни, които са се завърнали. Все още не са много, но им кажете да дойдат. Кажете им, че ще бъдат свидетели на жертвоприношение на Рахарумара!

След това ме отведоха.

Прекарах заедно с пазачите си известно време в помещение близо до изхода на двореца. После ме поведоха навън, по гадно миришещите улици на Черния град. Зад нас се оформи процесия от аргзууни, в началото бяха двама, трима, впоследствие станаха повече. Един Син великан, който вървеше до пазачите, изравни крачка с мен и ми хвърли странен поглед, който не успях да разгадая. Воинът беше без броня, предположих, че я беше загубил по пътя на връщане към Черния град. На гърдите му имаше следа от прясна рана. После излязохме от града и аз забравих за него.

Гледката извън града приличаше на средновековна картина, изобразяваща ада. Големите огньове бучаха, изпращайки трепкащата, задимена светлина над каменистата равнина, която представляваше дъното на пещерата. Грамадните аргзууни, които ме придружаваха, приличаха на демони. Огньовете, бяха огньове, на които печаха грешниците. А на мен ми предстоеше да се срещна със създание, което вероятно беше древно копие на Сатаната.

Хоргул беше вече там, застанала на платформа, до която водеха шест стъпала и стоеше с гръб към нас, протегнала ръце. От двете й страни ярко горяха мангали, които я осветяваха добре. Аргзууните започнаха да оформят обръч около платформата и да се нареждат около нещо, което вече отблизо видях, че е шахта.

Пазачите ми спряха пред първото стъпало и застанаха в очакване. Всички гледахме към Хоргул. Тя пееше, нещо монотонно. Не разбирах думите, за мен те бяха само звуци, но ме накараха да потреперя. Забелязах, че оказваха същия ефект и върху доста от аргзууните.