Майкл Муркок - Градът на Звяра

— Аз, аз мисля, че името ми беше Орнак Диа… Д-да, това беше моето име… Н-не знам откога съм т-тук… Отког-гато последвахме аргзууните т-тук и п-попаднахме в капан. Т-те бяха изпратили само половината от своите сили срещу южните ст-трани, ние н-не разбрахме… — Заедно с тези спомени той като че ли си спомни и човека, който някога е бил. Раменете му се поизправиха, устата му спря да трепери.

— Ти си бил в отряда, воден от царя на Карнала, така ли? — попитах го аз. Зачудих се какви ли изпитания биха могли да превърнат за сравнително кратко време твърдия рицар в това пропаднало същество.

— Т-точно така.

— Те са ви подмамили тук, където ви е чакала останалата част от войската им — добре обмислена тактика. Щом сте стигнали дъното на пещерата, те са ви нападнали и са помели цялата ви войска. Това ли се случи?

— Д-да. Те взеха пленници. Аз съм един от последните останали живи.

— Колко пленника?

— Няколкостотин.

Ужасих се. Убедих се в предположенията си, че действията на аргзууните бяха внимателно планирани от години. Първите им войски са били почти унищожени, но пък са отслабили защитните сили на южните народи. Южната армия, преследвала аргзууните е била въвлечена в хитър капан. Изтощените войни са били лесна плячка за отпочиналите аргзууни, чакащи в засада. След което аргзууните са привели в изпълнение втората част на операцията си — тайно придвижване на юг на малки групи с цел завземане с изненада на южните страни, започвайки с Варнал. Нещо беше объркало стратегията им, може би това, че убих водача им, и планът се бе провалил. Но независимо от края му, той беше нанесъл големи вреди. На юга щяха да са необходими години, за да се възстанови след този удар, а през това време щеше да е изправен пред опасността от други по-силни агресори. Например владниярите.

Тогава зададох на роба най-важния въпрос.

— Кажи ми, доведоха ли тук скоро две жени. Едната тъмнокоса и една руса…

— Им-ма една з-затворничка…

Само една! Горещо се помолих да не са убили Шизала по пътя.

— Как изглежда?

— Много е красива — руса — карналка, струва ми се…

Въздъхнах с облекчение.

— А Хоргул, жената владниярка, тъмнокосата?

— Ах! — възкликна той глухо. — Не споменавай т-това име. Не го споменавай!

— Но какво има? — Сега беше изпаднал в по-лошо състояние, отколкото когато се появих пред него. По брадата му потече слюнка, а очите му заблестяха лудешки. Трепереше с всяка част на тялото си. Той се присви и се сгърчи. Тихо пъшкаше.

Хванах го за рамото, опитах се да му вдъхна малко сила, но той се срина на земята и продължи да пъшка и трепери. Клекнах до него.

— Кажи ми коя е Хоргул? Какво е нейното участие във всичко това?

— О, м-моля те, остави ме. Няма да им кажа, че си тук. Т-ти трябва да си отидеш. Бягай оттук!

Продължих да го разпитвам.

— Кажи ми!

Внезапно зад гърба ми се разнесе глас. Студен, подигравателен, пълен със злобна насмешка…

— Остави нещастника, Майкъл Кейн. Аз мога да отговоря на въпросите ти по-добре от него. Пазачите ми споменаха, че в склада става нещо и реших да проверя сама. Почти се надявах да си ти.

Извъртях се, все още приклекнал и се взрях в дълбоките, зли очи на тъмнокосата жена, чиято роля беше пълна тайна, но вече нямаше да бъде такава.

— Хоргул! Коя си ти?

— Аз съм кралицата на аргзууните, Майкъл Кейн. Аз бях тази, която командваше армията, която разбихте, а не горкият Ранак Мард. Войската ми се разбяга, преди да успея да я събера, защото онази кучка Шизала ме нападна малко след като ти излезе. Успя да ме удари и бях изпаднала в безсъзнание. Но през това време няколко от моите хора са я пленили. Когато се събудих, армията ми беше разпръсната. Реших да си отмъстя на нея вместо на града й…

— Ти! Всичко е било твое дело! Но как можеш да си кралица на тези гиганти — диваци, с каква сила можеш да ги държиш в подчинение?

— Имам сила над нещо, от което те се страхуват — усмихна се тя.

— И какво е то?

— Скоро ще разбереш. — Зад нея в стаята започнаха да нахлуват Сини великани. — Вържете го!

Опитах да се изправя, но се препънах в треперещото тяло на роба. Преди да възстановя равновесието си, върху мен се нахвърлиха половин дузина великани.

Съпротивлявах се с юмруци и крака, но много скоро те завързаха ръцете ми отзад, а през това време Хоргул ми се смееше в лицето, белите й, остри зъби проблясваха в полумрака.

— А сега — каза тя, — ще разбереш какво наказание го очаква човека, отговорен за провала на плановете на кралицата на аргзууните!