Майкл Муркок - Градът на Звяра

В разгара на сезона бях в Ница. През чудесното лято на 1968 тълпите бяха повече от обичайните — толкова много, че ако имах желание за някакво относително уединение, се налагаше да предприемам дълги разходки по брега или навътре в сушата.

Сега съм благодарен на онези тълпи, защото ако не ме бяха отблъснали от центъра на града, никога не бих срещнал Майкъл Кейн, този странен, загадъчен човек, в чийто живот бях неочаквано замесен.

Льомонтан е разположено на брега на морето, на около двайсет мили от Ница. Това малко живописно селце, кацнало на скалите, впоследствие за мен се превърна в много приятно място за отдих. Там имаше едно кафене с белоснежни стени, където кафето беше превъзходно, а от терасата му можех да се любувам на синьото Средиземно море. Незасегнато от туристите и от времето, Льомонтан с неговото кафене беше истински рай.

Денят, спомням си добре, беше 15 юли — един от най-хубавите дни на годината, топъл, ясен и приспиващ. Седях на обичайната си маса, отпивах от студеното перно, гледах към синьото море и точно тогава за първи път забелязах мъжа. Той се приближи, седна на маса близо до моята и си поръча светла бира с тих глас с американски акцент.

Висок, строен, с бронзов тен и красив, очевидно човек на действието, той изглеждаше като млад бог на фона на заобикалящата го среда. Само очите му имаха странен израз, издаващ някаква трагедия или може би тайна от миналото.

Тъй като си падам малко писател — бях вече написал две-три малки книжки за пътешествия и спомени — писателските ми инстинкти се пробудиха. Любопитството ми надделя над доброто възпитание и аз реших да го заговоря.

— Хубав ден, сър — казах аз.

— Много хубав. — Тонът му беше приятелски, но резервиран, а усмивката му малко пресилена.

— Вие май сте американец. В селото ли сте отседнал?

Той кимна неопределено, после се извърна и погледна към морето. Беше нахално от моя страна да продължавам. Но ако не го бях направил, щях да се лиша от най-невероятното преживяване и щях да пропусна най-странната история, която някой ми беше разказвал.

Когато келнерът дойде за следващата поръчка, аз му казах да занесе още една бира на американеца. Щом поръчката дойде, отидох с моето питие до масата му и го попитах мога ли да седна на неговата маса.

— Извинете ме — отвърна той, поглеждайки ме изненадано с една от онези приятелски, полутъжни, тайнствени усмивки, които скоро щях да опозная. — Бях се замечтал. Разбира се, седнете. С удоволствие бих поговорил с някого.

— Отдавна ли сте тук? — попитах аз.

— Къде, на Земята ли?

Отговорът беше малко стряскащ. Аз се засмях.

— Не, не, разбира се, че не. В селото.

— Да, отскоро. Въпреки че — въздъхна той, — би могло да се каже, че съм тук от много време. Вие сте англичанин, нали?

— Всъщност съм роден в Нова Англия, но съм израснал в Англия. А вие от коя част на Америка сте?

— Америка? О-о, от Охайо.

Бях озадачен от неясните му отговори и неангажиращия му начин на изразяване. Защо беше помислил, че го питам дали е бил на планетата, когато аз имах предвид селото? Въпросът му възбуди още повече любопитството ми.

— В Америка ли работите? — продължих аз.

— Да, работех някога. — Внезапно той погледна право към мен, сините му като диаманти очи пронизаха мозъка ми. Като че ли електрически ток протече през тялото ми. След това продължи. — Мисля, че там започна всичко. Бих могъл да ви разкажа една история, която ще ви накара да се затичате към първата лудница и да ги накарате да ме приберат.

— Вие ме заинтригувахте. Като ви гледа човек, очевидно сте преживял трагедия. Да не би да е любовно разочарование? — Бях започнал да се чудя до къде щеше да стигне нахалството ми, породено от нарастващото ми любопитство, но той не изглеждаше засегнат.

— Би могло и така да се каже. Името ми е Майкъл Кейн. Говори ли ви нещо?

— Звучи ми малко познато — признах аз.

— Професор Майкъл Кейн от Чикагския институт за специални изследвания. — Той отново въздъхна. — Извършвахме секретни изследвания върху прехвърляне на материя.

— Прехвърляне на материя?

— В действителност не би трябвало да ви казвам това, но вече няма значение. Опитахме се да създадем машина, която с помощта на електронната и ядрената техника да разложи атомите на даден обект и да ги превърне във вълни, които да се предават на огромни разстояния, подобно на радиовълните. Разработихме и приемник. Теоретично той трябваше да преобразува вълните отново в материалния обект.