Майкл Муркок - Градът на Звяра

— Това означава, че една ябълка би могла да бъде разложена на частички, да бъде пренесена, да кажем като радиокартина, и да стане същата ябълка на другия край при приемника? Сега, след като го споменахте, си спомням, че съм чел нещо за това. Но мислех, че всичко е само на теория.

— Беше, относително скоро, във вашето неотдавнашно минало.

— Моето минало? То не е ли същото като вашето? — Отново бях озадачен.

— Ще стигна и до това — отвърна той. — Ако имаме идеалния случай, една подобна машина би могла да пренесе дори и човешко същество, разлагайки го на атоми, пренасяйки го през всяко избрано разстояние и разполагайки с „приемник“ на другия край, да го възстанови отново!

— Изумително! Как стигнахте до това откритие?

— Създаването на такава машина стана възможно след завършване на някои изследвания върху лазерите и мазерите. Няма да ви отегчавам с разни съмнителни уравнения, но работата ни върху светлинните и радиовълните беше от голяма помощ. Аз бях физикът, на когото беше поверена задачата. Бях обсебен от идеята… — Гласът му заглъхна и той погледна замислено към масата, преплитайки здраво дългите пръсти на ръцете си.

— Какво се случи? — попитах нетърпеливо.

— Ние създадохме работеща машина. Прехвърлихме съвсем успешно няколко плъха и мишки. След което трябваше да я проверим с човек. Беше опасно. Не можехме да разчитаме на доброволци.

— И така, вие решихте да я изпитате сам?

Той се усмихна.

— Прав сте. Виждате ли, нямах търпение да докажа, че наистина работи, въпреки че бях уверен в това. — Той спря, после добави. — Но се оказа, че тя не работи.

— Но вие все пак сте оцелели — отбелязах аз. — Освен ако не разговарям с призрак.

— По-близо сте до истината, отколкото си мислите, приятелю. Къде предполагате, че се озовах, след като влязох в предавателя на материя?

— Ами вероятно сте стигнал до приемника и сте били, хм, отново възстановен.

— Мислите ли, че съм нормален? — Отново мисълта на този странен мъж се отклони в друга посока.

— Напълно.

— Приличам ли ви на лъжец?

— Не бих казал. Какво имате предвид? Къде всъщност се озовахте?

— Повярвайте ми — каза съвсем сериозно той. — Аз напуснах тази планета.

За момент увереността ми, че беше нормален, ме напусна. Но после се убедих, че не съм прав. Цялото му държание беше на човек, говорещ самата истина.

— Вие сте бил в пространството?

— Преминах през пространството, а мисля, че и през времето. Отидох на Марс, приятелю.

— Марс! — Сега бях още по-изумен. — Но как сте оцелял? На Марс няма живот — само купища прах и лишеи.

— Не на този Марс, приятелю.

— И друг Марс ли има? — повдигнах вежди аз.

— В известен смисъл, да. Аз съм убеден, че планетата, която посетих, не е Марс, която виждаме през телескопите си. Беше по-млад Марс, но въпреки това древен. Моята хипотеза е, че нашите прадеди произхождат от тази планета и са дошли тук преди милиони години, когато Марс е започнал да загива.

— Искате да кажете, че се срещнахте с хора от Червената планета?

— Хора много подобни на нас. И нещо повече — аз се сблъсках с една необичайна, романтична цивилизация, напълно различна от която и да било на земята. Може би само най-старите ни легенди загатват за нея — легендите, които сме донесли с нас, когато човешката раса е долетяла тук от Марс и е дегенерирала, превръщайки се в диваци, преди да започне бавно да се връща към цивилизацията. Ах, беше прекрасно, фантастично, смайващо — място, където човекът може да бъде човек и да оцелее, и да бъде оценен по истинските си качества и храброст. А освен това там беше и Шизала…

Този път нямаше как да сбъркам израза на очите му.

— Значи имаше и жена — меко казах аз.

— Да, имаше жена. Едно момиче — поразително красиво, една висока марсианка, аристократка, с такъв произход, че в сравнение с нея египетските династии биха изглеждали съвсем незначителни. Тя беше принцеса на Варнал, града на Зелените мъгли, който със своите кули и колонади, със своите зигурати 1 1 Зигурат — храм в древна Месопотамия във форма на пирамидална кула с много етажи, изградени така, че създават впечатлението на опасващи го спираловидно външни тераси. — Б.пр. и дворци, и силни, стройни хора и най-добрите рицари в целия рицарски свят…

— Продължавайте — прошепнах омаян аз.

— Сега ми изглежда като прекрасен сън. — Той тъжно се усмихна. — Един сън, който може би пак ще уловя. — Той стисна здраво устни и очите му заблестяха решително. — Трябва да го направя!