Майкл Муркок: Градът на Звяра

Ето така научих фехтовка. Когато бях потиснат, си мислех за нея като за безсмислен спорт — архаичен и само индиректно полезен — заради бързите реакции и здравите мускули, които бях развил. Беше ми полезен и докато бях войник — физическата дисциплина, характерна за армията, за мен беше вече нещо вродено.

Извадих късмет. Справих се добре със следването и оцелях по време на войнишката служба, част от която премина в боеве с партизаните в джунглата на Виетнам. Когато станах на трийсет, вече бях известен в средите на физиците като способен момък. Благодарение на идеите ми за преобразуване и предаване на материя ме назначиха за ръководител на отдела за разработване на машината.

Спомням си как работихме до късно, за да разширим възможностите й да поеме и човек.

Неоновите лампи от тавана на лабораторията осветяваха лъскавата стомана и пластмасовата кутия, огромната „бобина на предавателя“, останалото оборудване и уредите, изпълващи почти цялото пространство. Бяхме останали петима — трима техници и доктор Логан, главният ми помощник.

Докато Логан и мъжете работеха върху оборудването, аз проверих измервателните уреди. Накрая всички датчици показваха това, което трябваше, и ние бяхме готови.

Обърнах се към доктор Логан и го погледнах. Той отвърна мълчаливо на погледа ми. Стиснахме си ръцете. Това беше всичко.

Влязох в машината. Предните дни се бяха опитали да ме разубедят, но този път се отказаха. Логан посегна към телефона и се свърза с екипа, обслужващ „приемника“. Той беше разположен в лаборатория на другия край на сградата.

Логан ми съобщи, че и двата екипа са готови.

Той отиде до главния превключвател. През малкия стъклен панел на кабината видях мрачното изражение, с което го включи.

Тялото ми започна приятно да вибрира. Това беше в началото. Трудно ми е да опиша свръхестественото усещане, което изпитах, щом предавателят започна да работи. Тялото ми сякаш се разделяше на отделни атоми. Първо главата ми започна да се замайва, после усетих как се изпълвам със страхотно налягане, последвано от чувството, че ще експлодирам.

Всичко наоколо позеленя и ми се стори, че се разпръсквам във всички посоки. После дойде симфония от цветове, разцъфващи около мен — червени, жълти, виолетови, сини.

Изпитах нарастващо усещане за лекота, дори за безтегловност. Почувствах как се устремявам в тъмнина и започнах да губя съзнание. Преминавах огромни разстояния извън времето и пространството, прекосих за няколко секунди необятна част от вселената във всяка посока.

След което не помня нищо.

Възвърнах съзнанието си под лимоненожълто слънце, което грееше заслепяващо от едно тъмносиньо, почти виолетово небе. Никога не бях виждал такъв наситен цвят. Нима преживяването ми позволяваше да възприемам цветовете с по-голяма яснота?

Но когато се огледах, установих, че и други неща се бяха променили. Лежах сред поле от нежно полюляваща се и приятно ухаеща папрат. Но и тази папрат не приличаше на никоя, която бях виждал досега.

Тя беше в невероятен тъмночервен цвят!

Разтърках очи. Да не би предавателят, или по-скоро приемникът, да не ме беше възстановил правилно и затова да имах объркани възприятия за цветовете?

Изправих се и погледнах над морето от тъмночервена папрат.

Май цялото ми зрение не бе наред!

На фона на жълтеникави хълмове в папратта пасеше едър звяр с размери на слон и пропорции на кон. Всъщност тук свършваше и всякакво подобие с познато животно. Това създание беше нашарено в бледолилаво и светлозелено. Имаше три дълги, бели рога, извиващи се над плоската му, подобна на котка глава. Имаше две опашки като на влечуго, висящи до земята, и огромно око, заемащо почти половината от муцуната му. Това око блестеше и искреше на слънцето. Звярът ме погледна с известно любопитство, вдигна глава и тръгна към мен.

Побягнах, и то, предполагам, с див писък. Бях убеден, че всичко е някакъв кошмар или самовнушение в резултат на повреда в предавателя или приемника.

Чувах как животното препуска зад мен и издава странни мучащи звуци. Ускорих, колкото можех, крачката си. Имах чувството, че тичам без затруднение и че съм по-лек.

Изведнъж встрани от мен се разнесе мелодичен смях, едновременно весел и съчувствен. Ясен глас извика нещо на някакъв странен, неземен и много мелодичен език. Всъщност самото звучене на този език беше толкова прекрасно, че нямаше нужда от думи.

— Каса манхера восу!

Намалих скоростта си и погледнах в посоката на гласа.