Майкл Муркок - Градът на Звяра

В това замаяно състояние на предположения позволих на момичето да ме преведе през златните врати на града, по улиците, разделени на три платна, към една сграда от блестящ бял камък. Хората — мъже и жени — облечени, ако това е най-подходящата дума за облеклото им, подобно на момичето, поглеждаха с любезно любопитство към бялата престилка и сивите панталони, с които все още бях облечен.

Качихме се по стъпалата на сградата и влязохме в огромна зала с окачени по стените знамена в различни цветове, с избродирани върху тях странни емблеми, митични същества и думи, изписани със знаци, които също напомняха санскритската азбука.

Около залата се издигаха пет галерии, а в средата бликаше фонтан. Няколкото човека, които стояха и разговаряха там, махнаха приятелски на момичето, а на мен хвърлиха същия поглед на любезно любопитство, с който ме бяха удостоили и на улицата. Прекосихме залата, излязохме през друга врата и се изкачихме по едно вито стълбище от бял мрамор. Спряхме на площадката, където тя отвори една врата, която отначало ми се стори, че беше от метал, но като я разгледах по-отблизо, установих, че беше от дърво с изключителна твърдост и полировка.

Стаята, в която се озовах, беше доста малка. Мебелировката беше оскъдна, по пода бяха разхвърляни няколко ярко оцветени животински кожи, а покрай стените — няколко шкафа.

Момичето отиде до един от шкафовете и извади два метални обръча, в които бяха вградени блестящи скъпоценни камъни, абсолютно непознати за мен. Тя постави единия на главата си и ми показа, че трябва да направя същото с другия. Взех обръча и го нагласих.

Изведнъж в главата ми прозвуча глас. За секунда се изумих, но после се досетих, че това вероятно беше някакъв вид устройство за телепатична връзка, нещо, за което ние, физиците, само предполагахме, че съществува.

— Поздрави, страннико! — каза гласът, а аз виждах как устните на момичето се движат, оформяйки онези прекрасни, чуждоземни звуци.

— Откъде си?

— От Чикаго, Илинойс — отвърнах, по-скоро за да проверя устройството, отколкото да й дам информация, която бях сигурен, нямаше да означава нищо за нея.

Тя се намръщи.

— Звучи много приятно, но не ми е познато. Къде точно е това място на Вашу?

— Вашу? Този град в страната Вашу ли се намира?

— Не, Вашу е цялата планета. Градът се нарича Варнал, столица на народа карнала, това е моят народ.

— Имате ли астрономия? — попитах аз. — Изучавате ли звездите?

— Да. Защо питаш?

— Коя планета е тази по отношение на Слънцето?

— Четвъртата подред отдалечена от Слънцето.

— Марс! Това е Марс! — извиках аз.

— Не те разбирам.

— Съжалявам. По някакъв начин съм пристигнал тук от третата планета, която ние наричаме Земя. Там се намира Чикаго!

— Но на третата планета, Негула, няма хора. Само влажни джунгли и чудовищни зверове.

— Откъде знаете толкова много за тази планета?

— Наши екипажи я посетиха и донесоха снимки.

— Вие имате междузвездни кораби, но… — Чувствах се объркан. Беше прекалено невероятно, за да го възприема веднага. Разпитах я по-подробно и скоро научих, че Земята, която нейните хора познаваха, не беше Земята, която бях напуснал. Най-вероятно това беше Земята, съществувала преди милиони години, по време на ерата на динозаврите. По някакъв начин пространство и време се бяха пресекли. Предавателят на материя имаше повече способности, отколкото бяхме предполагали!

Още нещо ме озадачи. Не забелязах хората в града да разполагат със сложни технологии, но въпреки това имаха междузвездни кораби.

— Как става това? — попитах я аз.

— Ние не сме построили междузвездните кораби. Те са ни подарък от шеев, също както и тези корони на мисълта. Ние също имаме наука, но тя не може да се сравнява с огромната мъдрост и познания на шеев.

— Кои са тези шеев?

— Те са велики и само някои от тях са останали живи. Те са най-древният народ на Вашу. Нашите философи се опитват да разгадаят произхода им, но ние знаем малко за тях.

Оставих този въпрос и реших, че сега беше моментът да се представя.

— Казвам се Майкъл Кейн.

— Аз съм Шизала, брадхинака на Варнал и владетелка, когато отсъства брадхи.

Разбрах, че брадхи беше нещо еквивалентно на нашия „цар“, макар титлата да не предполагаше, че човекът, който я носи, разполага с абсолютна власт. Водач може би беше по-точно, или защитник? Брадхинака означаваше нещо като принцеса, дъщеря на царя.

— А къде е брадхи?

Видях как лицето й се натъжи и тя погледна към земята.