Майкл Муркок - Градът на Звяра

От лявата ми страна седеше приятен млад мъж с дълга, светлоруса коса. Той полагаше големи усилия, за да ме накара да се почувствам като у дома, като ми предлагаше храна, напитки, и ми задаваше любезни въпроси чрез Шизала, която ни превеждаше. Това беше Дарнад, по-малкият брат на Шизала. Очевидно, наследяването на трона на Варнал се определяше от възрастта, а не от пола.

Дарнад беше главен пукан-нара на Варнал. Научих, че пукан означава рицар, а пукан-нара — водач на рицарите. Главният пукан-нара се избираше с гласовете на народа — от всички граждани и рицари. От това заключих, че Дарнад е на този пост не по благоволение, а го е спечелил със смелост и интелигентност. Макар че беше очарователна личност, хората от Варнал явно не съдеха за човека само по външността му, а по неговите заслуги и постижения.

В края на вечерята бях започнал вече да разбирам някои думи от езика на Вашу. Събрахме се в съседната стая, където ни поднесоха безалкохолна напитка, наречена базу — подсладено питие, което, откровено казано, тогава не ми допадна много, не и толкова, колкото старото изпитано кафе. По-късно установих, че човек привиква с него и започнах да го предпочитам пред кафето. Също като кафето и базу беше слаб стимулант.

Независимо от базуто, започна да ми се доспива и Шизала веднага се досети.

— Стаята ти е готова — предаде ми тя телепатично. — Може би вече искаш да се оттеглиш.

Признах, че изненадващите преживявания през този ден ме бяха поизтощили. Повикаха един прислужник и Шизала се качи заедно с нас на втория етаж на двореца. Стаята се осветяваше от матова крушка.

Шизала ми показа един звънец, закачен на въже, много подобен на старомодните звънци на Земята. С него можех да извикам слугата. На тръгване тя остави нейния обръч, като преди това ми каза, че всеки знае да си служи с него, дори и прислужникът.

Леглото представляваше широка, твърда пейка, покрита с тънък дюшек. Върху него беше метната голяма кожена завивка, която изглеждаше прекалено дебела, като се има предвид, че денят беше доста топъл. На друг леглото сигурно щеше да се види прекалено аскетично, но на мен ми харесваше.

Захвърлих дрехите си и заспах почти мигновено. Събудих се само веднъж по средата на марсианската нощ, която, разбира се, беше по-дълга от нашата, вкочанен от студ. Не бях предположил, че температурата може така рязко да падне. Увих се в завивката и скоро заспах отново.

На сутринта на вратата се почука и в стаята влезе млада прислужничка. Стоях до прозореца и се любувах на красивите сгради и улици на Варнал. За момент се смутих от голотата си, но после ми мина през ума, че тук, където дрехите бяха по-скоро украса, а не необходимост, нямаше място за притеснение.

Това, което продължи да ме смущава, беше неприкритото възхищение в погледа, който ми хвърли, докато ми подаваше подноса със закуската, състояща се от плод и базу.

След като тя излезе, се заех с плода, голям и подобен на грейпфрут, но не толкова горчив на вкус, и изпих базуто.

Точно привършвах, когато чух ново почукване на вратата.

— Влез! — извиках на английски, надявайки се, че това ще свърши работа. Получи се.

Усмихвайки се, в стаята влезе Шизала.

Като я видях, отново ми се стори, че цяла нощ съм я сънувал. Беше толкова хубава, дори по-хубава, отколкото си я спомнях. Косата й беше прибрана назад. Беше наметната с прозрачна, черна пелерина, а на кръста й беше познатият широк колан с пистолета и къс меч. Последните, предположих аз, бяха по-скоро отличителни знаци на сана й, защото едва ли грациозно момиче като нея е способно да борави с подобни оръжия. На краката й имаше сандали, чиито връзки пресичаха прасеца чак до коляното. Това беше всичко, с което беше облечена, но и то беше напълно достатъчно.

Тя взе обръча, който беше носила предния ден и го сложи на главата си.

— Помислих си, че вероятно имаш желание да обиколиш града и да разгледаш наоколо — чух гласа й в главата си. — Искаш ли?

— Много — отвърнах аз. — Стига ти да имаш време.

— Ще ми бъде приятно да го направим — усмихна ми се тя топло.

Не бях наясно дали и тя се чувстваше така привлечена от мен, както аз от нея, или беше само обичайна любезност от нейна страна. Това бе загадка, която започваше да заема голяма част от мислите ми.

— Първо — продължи тя, — няма да е лошо да прекараш няколко часа с обучаващата машина на шеев. След това ще можеш вече да разговаряш на нашия език без помощта на тези неудобни неща.