Майкл Муркок: Градът на Звяра

Беше едно момиче — най-прелестното създание, което бях виждал през живота си.

Косата й падаше свободно, дълга и златна. Лицето й беше овално, с чиста, бяла кожа. Беше гола, с изключение на захваната около врата наметка, падаща около раменете й, и широк, кожен колан около кръста. На колана беше закачен къс меч и кобур, от който се подаваше дръжката на нещо като пистолет. Беше висока и с изключителна фигура. Голотата й сякаш не се натрапваше и аз веднага я възприех. Очевидно тя също я намираше за нещо нормално. Спрях, забравил за звяра зад мен, доволен само да я погледам за секунда.

Тя отново отметна глава и се засмя със същия весел смях.

Изведнъж усетих нещо мокро да ме гъделичка по врата. Замахнах с ръка, мислейки, че е някакво насекомо. Беше прекалено голямо за насекомо. Обърнах се.

Странният виолетово-зелен звяр, чудовището с циклопско око, две опашки и три рога, нежно ме ближеше.

Дали не ме опитваше на вкус? Зачудих се разсеяно, все още запленен от момичето. Съдейки по смеха й, очевидно не.

Където и да бях — в сънища или в изгубен свят — знаех, че бях побягнал в паника от кротко домашно животно. Изчервих се и се присъединих към смеха й.

След малко попитах:

— Ако не ви се стори неучтив въпроса ми, бихте ли ми казали къде се намирам?

Когато ме чу, тя смръщи леко идеално оформените си вежди и поклати глава.

— Ухой мераш? Сивне норшаса?

Опитах отново на френски, но без успех. После на немски, отново същия резултат. На испански също се оказа, че не можем да осъществим контакт. Моят латински и гръцки не бяха от най-добрите, но опитах и на тях. Падам си малко полиглот и бързо усвоявам чужди езици. Напънах се да си припомня нещо от езика на сиуксите и апахите, който бях понаучил в колежа по време на изпита ми за индианците. Но нищо не се получи.

Тя произнесе още няколко думи на нейния език и докато слушах внимателно, ми се стори, че долових слаба прилика с класически санскритски.

— Струва ми се, че и двамата имаме проблем — отбелязах аз, застанал там, със звяра зад гърба ми, ближещ ме влюбено.

Тя ми протегна ръка. Сърцето ми така биеше, че едва се помръднах.

— Прореша — изрече тя. Май искаше да отида някъде с нея, защото посочи към далечните хълмове.

Аз свих рамене, поех ръката й и тръгнах.

Ето така, ръка за ръка с най-прелестния му обитател, аз се озовах във Варнал, града на Зелените мъгли, най-прекрасния от всички прекрасни градове на Марс.

О, преди толкова хиляди години!

Дори и в спомените ми Варнал е по-реален, отколкото Чикаго или Ню Йорк някога могат да бъдат. Разположен е в тиха долина между хълмовете, които марсианците наричат Зовящите хълмове. Оцветени в зелено и златисто, те са покрити с високи дървета и когато вятърът се промъква помежду им, човек чува звуци, наподобяващи нежни, далечни зовящи гласове.

Самата долина е широка и равна. Има едно относително голямо, горещо езеро. Градът е построен около езерото, над което се издигат нежни, зелени къдрици пара, които се вият около кулите на Варнал. Повечето от елегантните постройки на Варнал са високи и бели, но няколко са изградени от необикновен син мрамор, добиван наблизо. Някои имат златни нишки, което ги кара да блестят на светлината. Градът е ограден от стена от същия син мрамор със златни нишки. На кулите се веят пъстри флагчета, а на балконите седят красивите му жителки. Най-грозната от тях би могла да спечели конкурса за красота в Уинсвил, Охайо, или дори в Чикаго, или в който и да е голям град от нашия свят.

Когато за първи път попаднах във Варнал, воден от онова прекрасно момиче, аз ахнах от възхищение. Тя, изглежда, възприе реакцията ми като комплимент, какъвто и беше, усмихна се с гордост и каза нещо на неразбираемия си език.

Реших, че не сънувам, защото собственото ми въображение просто не беше способно да създаде такова видение на великолепие и красота.

Но къде бях? Тогава все още не знаех. Как бях попаднал там? И досега не мога напълно да си отговоря.

Замислих се над втория въпрос. Очевидно, предавателят на материя беше допуснал грешка. Вместо да ме изпрати в приемника на лабораторията в същата сграда, беше ме запратил през пространството, а може би и през времето, в един друг свят. Не би могло да бъде Земята, или поне не и Земята по мое време. Не би могло да бъде и Марс — единствената най-вероятна друга планета от Слънчевата система — защото тя беше мъртва, без въздух, само червен прах и лишеи. Но размерите на Слънцето и по-слабата гравитация говореха за Марс.