Майкл Муркок - Градът на Звяра

За първи път се срещнахме, когато сключих облог с малките си приятели да се покатеря на оградата на неговата къща и да се опитам да разбера с какво се занимава мосю Кларше. По онова време всички ние бяхме убедени, че той е някакъв шпионин. Той естествено ме пипна, но вместо да ме застреля, както почти бях сигурен, само се засмя любезно и ме отпрати. Аз веднага го харесах.

Скоро след този случай ние, децата, преминахме в друга фаза, която беше резултат от това, че бяхме гледали Роналд Колман в „Затворникът от Зенда“. За известно време всички ние станахме Рупъртовци и Рудолфци. Дуелирахме се с дълги бастуни вместо мечове до пълно изтощение — не много сръчно, но пък с голямо въодушевление!

Така се случи, че един слънчев следобед в началото на лятото аз и още едно момче, Джони Бълмър, се дуелирахме за трона на Руритания точно пред къщата му. Изведнъж оттам се разнесе силен крясък и ние учудени се обърнахме.

— Non! Non! Non! 2 2 Не! (фр.) — Б.пр. — Французинът беше направо извън себе си. — Това лошо, лошо, лошо! Така не се дуелира един джентълмен!

Той изскочи от градината си, грабна бастуна ми и зае грациозна стойка на фехтовчик с лице към стреснатия Джони, който просто стоеше там с отворена уста.

— А сега — каза той на Джони, — ти направи състото, oui? 3 3 В смисъл на Нали? (фр.). — Б.пр.

Джони, не толкова елегантно, изкопира позата му.

— А сега, ти мушкаш — така! — Бастунът направи мигновено движение и се спря на милиметри от гърдите на Джони.

Джони повтори движението и беше париран със същата бързина. Ние бяхме едновременно удивени и възхитени. Ето го човекът, който беше достоен за Рупърт от Хентзау.

След малко мосю Кларше спря и поклати глава.

— Не хубаво с тези пръчки — трябва да имаме истински шпаги, non? Елате!

Ние го последвахме в къщата. Беше обзаведена добре, без излишен разкош. В една специална стая на горния етаж намерихме нещо, което ни накара да занемеем.

Тук имаше огромно количество от оръжия, каквито никога не сме си и представяли като шпаги, прави и криви саби, плюс една сбирка от прекрасни антични оръжия — шотландски саби, ятагани, самурайски мечове, плоски мечове, къси романски мечове — гладиаторски — и много, много други.

Мосю Кларше махна с ръка към изумителната изложба на оръжия.

— Ето! Моята колекция. Сладицки са, мъницките мечове, non? 4 4 в смисъл на Нали? (фр.) — Б.пр. — Той взе една малка рапира и ми я подаде, после даде и на Джони подобна. Наистина беше приятно да усещаш в ръката си този добре балансиран меч. Раздвижих китката си, но не успях да го уравновеся. Мосю Кларше хвана ръката ми и ми показа как да го държа правилно.

— Искате ли да се научите наистина? — попита мосю Кларше и ни намигна. — Аз мога ви покажа много.

Възможно ли беше? Щеше да ни бъде позволено да размахваме тези мечове, да бъдем научени как да се бием като най-добрите. Бях възхитен и очарован, докато една мисъл не ме върна на земята. Намръщих се.

— О, но ние нямаме никакви пари, сър. Не бихме могли да ви платим, а родителите едва ли биха се съгласили, те и така са си достатъчно стиснати.

— Не искам да ми плаща. Умението, което ще придобиете от мен, ще ми бъде достатъчна награда. Ето, първо ще ви покажа най-простото париране…

И той наистина ни научи. Научи ни не само как да се фехтуваме с обичайните съвременни оръжия — рапири, прави и криви саби, но така също и със старинни и чуждестранни оръжия с всякакви форми, тегло, размери и баланс. Научи ни на цялото си прекрасно изкуство.

Щом можехме, Джони и аз посещавахме специалната оръжейна стая на мосю Кларше. По свой начин той ни беше благодарен за възможността да предаде уменията си, така както ние му бяхме благодарни, че ни даде възможността да се научим.

Когато станахме на петнайсет години и двамата бяхме доста добри, макар да смятах, че съм с едни гърди пред Джони.

Не след дълго родителите на Джони се преместиха в Чикаго и аз останах единственият ученик на мосю Кларше. Когато не залягах над физиката в гимназията, а по-късно и в университета, можеха да ме открият при мосю Кларше. И накрая дойде денят, когато той изкрещя от радост. Бях го победил в един продължителен и сложен дуел!

— Ти си най-добрият, Майк! По-добър от всеки, който познавам!

Това беше най-голямата похвала, която бях получавал. В университета продължих да се занимавам с фехтовка и бях включен в американския отбор за олимпиадата. Но точно тогава времето беше критично за изпитите ми и в последния момент се отказах.