Майкл Муркок - Градът на Звяра

Веднага щом като се скриха от погледа ми, аз се смъкнах на земята и се втурнах към сенките на най-близката сграда, издигната от същия грубо издялан камък като стената.

Знаех, че аргзууните не разполагат с много ездитни животни и предположих, че малка част от тях са успели да се завърнат. Това обясняваше относително слабата населеност на града.

Този факт беше добре дошъл за мен и ми даваше известно предимство.

Успях да се добера до постройката, която си бях набелязал.

Стените й изглеждаха по-гладки, но реших, че ще се справя. Единственият проблем се състоеше в това, че бяха добре осветени и можех да бъда забелязан.

Не ми оставаше нищо друго, освен да рискувам, защото едва ли щях да намеря по-удобно време. Щях да се опитам да стигна до някой прозорец и да се прехвърля през него. Веднъж проникнал в сградата, щях да имам повече възможности да се скрия и с ослушване и малко разузнаване да открия къде се намира Шизала.

Хванах се за парче издаден камък и сантиметър по сантиметър запълзях. Напредвах бавно и трудно. Всички прозорци — просто дупки в камъните — бяха разположени поне на шест метра от земята, а този, който си бях набелязал, беше още по-нависоко. Предположих, че това е предпазна мярка срещу атака.

Най-накрая се добрах до прозореца и надникнах вътре. Исках да разбера дали има хора. Стори ми се, че няма. Влязох бързо.

Май бях попаднал в някакъв склад. Наоколо имаше плетени кошове, пълни с изсушени плодове, месо, билки и зеленчуци. Реших, че няма да е зле да се възползвам от храната, останала вероятно от някой поход. Избрах най-апетитните и се нахраних. Бях и жаден, но не забелязах наоколо съдове с вода.

Вече освежен обиколих стаята. Беше просторна и проветрива. Може би заради теченията в нея я използваха за склад и съдейки по парчетата стари кошници, очевидно не отскоро.

Намерих вратата и я побутнах. За мое огромно разочарование беше заключена. Вероятно превантивна мярка срещу крадци.

Бях съвсем изтощен. Очите ми се затваряха, независимо от усилията ми да не заспя. Преследването беше продължително и изморително. Позволявах си да отдъхвам само за кратко. Прецених, че ще бъда от по-голяма полза за Шизала, ако съм отпочинал.

Разместих кошовете и си направих нещо като гнездо. Покатерих се отгоре. Така щеше да ми е по-топло, а ако някой влезеше в стаята, нямаше да ме види. Чувствайки се относително защитен, заспах.

По-силната светлина от огньовете, нахлуваща през прозореца, ми подсказа, че е започнал нов ден за аргзууните. Но, установих бързо аз, не това ме бе събудило.

В стаята имаше някой.

Протегнах много предпазливо схванатите си крайници и надникнах през една пролука в барикадата си. Смаях се.

Мъжът, който вадеше храна от кошовете, не беше аргзуун. Беше човек, подобен на мен, но доста блед. Вероятно от живота в мрачните подземия на Сините великани.

Лицето му не изразяваше нищо. Очите гледаха тъпо, чертите му бяха застинали и той механично прехвърляше месо и зеленчуци в по-малка кошница, която държеше в лявата си ръка.

Не беше въоръжен. Раменете му бяха приведени — косата дълга и несресана.

Нямаше никакво съмнение относно положението и функциите, които изпълняваше в пещерния свят на аргзууните.

Човекът беше роб, и то от дълго време.

Бидейки роб, той едва ли хранеше голяма любов към господарите си. От друга страна, доколко ли се страхуваше от тях? Можех ли да му се покажа с надеждата да получа някаква помощ? Дали нямаше да се изплаши и да закрещи за помощ?

Бях поел много рискове, за да стигна дотук. Трябваше да поема още един сега.

Колкото можех по-тихо се придвижих върху кошовете към него. Той ме забеляза едва когато застанах точно над него.

Щом ме видя, очите му се разшириха, устата му увисна, но не издаде нито звук.

— Аз съм приятел — прошепнах.

— П-приятел…? — Повтори бавно думата, като че му беше непозната.

— Враг съм на аргзууните, убих много Сини великани.

— Ау! — отдръпна се той уплашен и изпусна кошницата.

Скочих на земята и се втурнах към вратата, за да я затворя.

Мъжът се обърна към мен, устата му трепереше, а очите му бяха изпълнени със смъртен страх. Очевидно, не аз бях причината за този страх.

— Т-трябва да отидеш при кралицата, т-трябва да се предадеш. Н-направи го и може би ще се измъкнеш от Звяра Н’аал!

— Кралицата? Звярът Н’аал? Чувал съм това име — какво е то?

— О-о, н-не ме питай!

— Кой си ти? Откога си тук? — опитах друг подход за разпит.