Майкл Муркок - Градът на Звяра

— Заведете го в покоите ми — нареди Хоргул на пазачите. — Искам първо да го разпитам.

Принудиха ме да вървя след нея през лабиринт от студени, ветровити коридори, осветени от топящи се факли. Стигнахме до една голяма врата, изработена от тежко дърво с грубо изковани сребърни орнаменти по нея.

Отвориха вратата. Влязохме в просторна стая, затоплена от голям огън в единия й край, бучащ зад метална решетка. В стаята имаше изобилие от кожени килими и тежки тъкани. По стените висяха гоблени — несъмнено бяха плячка от нападнати градове, тъй като изработката им беше изключителна. Дори и прозорците бяха покрити, което обясняваше топлината в стаята.

Близо до огъня беше поставена тежка ракла. Отгоре имаше стакани с вино и купи с плодове и месо. В другия край на стаята, срещу огъня, стоеше голямо, покрито с кожа кресло. Наоколо бяха разхвърляни пейки и столове с дърворезба.

Макар и не толкова уютни в сравнение със стандарта на цивилизования юг, покоите на кралицата бяха луксозни, в пълна противоположност на условията на живот на обикновените аргзууни.

Над огнището висеше гоблен, но той не беше така добре изработен като останалите. Изобразяваше създанието, което вече бях видял на знамето на кралицата — тайнствения Звяр Н’аал. Изглеждаше зловещ. Забелязах, че пазачите избягват да го поглеждат.

Разбира се, бях все още здраво вързан. Не представлявах опасност за Хоргул и тя освободи стражата. Закрачи пред мен и ми хвърляше странни, любопитни погледи. Стоях с изправен гръб и гледах над главата й. Това продължи известно време, но аз се постарах лицето ми да не изразява нищо и продължих да гледам напред.

Неочаквано тя спря пред мен, замахна с дясната си ръка и ме удари силно през устата. Запазих позата си.

— Кой си ти, Майкъл Кейн?

Не й отговорих.

— Има нещо в теб. Нещо, което никога не съм усещала в друг мъж. Нещо, което мога да се науча да харесвам. — Гласът й беше станал по-мек и тя пристъпи към мен. — Наистина го мисля, Майкъл Кейн. Съдбата ти няма да е много приятна. Но ти можеш да я промениш…

Запазих мълчание.

— Майкъл Кейн, аз съм жена. И то… чувствителна жена. — Тя се засмя леко и някак подигравателно. — Станала съм това, което съм, по независещи от мен обстоятелства. Искаш ли да чуеш защо аз съм кралица на аргзууните?

— Искам да знам къде е Шизала, нищо друго — казах накрая аз. — Къде е тя?

— Все още нищо не й се е случило. Може би нищо няма и да й се случи. Предвидила съм й интересна съдба. Няма да я убия, но ще я превърна в полезна слугиня. Предпочитам да запазя владетелката на Варнал като раболепна робиня, отколкото да я убия…

Мислите ми препускаха. И така, Шизала нямаше да умре, поне засега. Почувствах облекчение. Дарнад щеше да разполага с достатъчно време да се опита да я освободи. Отпуснах се, дори мисля, че се усмихнах.

— Изглеждаш ми в добро настроение. Значи не изпитваш някакви чувства към мен? — Хоргул като че ли с нетърпение очакваше отговора.

— А защо трябва да изпитвам? — излъгах аз.

— Това е добре — каза тя сякаш на себе си. Гъвкава като пантера, тя отиде до креслото и отпусна в него прекрасното си тяло. Продължавах да стоя на същото място, но се втренчих в пламтящите й очи. След известно време тя сведе поглед.

Загледана в пода, Хоргул започна разказа си:

— Бях единайсетгодишна, когато аргзууните нападнаха караваната, в която заедно с родителите си пресичахме северните граници на Владнияр. Убиха много, включително майка ми и баща ми, но взеха също и роби. Сред тях бях и аз…

Съзнавах, че се опитва да събуди съчувствието ми и ако историята й беше вярна, бях склонен да изпитам съжаление към детето, което е била. Но не можех да оправдая престъпленията, на които бях свидетел.

— В онези времена аргзууните бяха разделени. Много често пещерата ставаше бойно поле на враждуващи отряди. Те бяха разделени на фамилни кланове и кръвосмешението беше нещо обичайно. Единственото, което можеше да ги обедини за кратко време, беше страхът им от Звяра Н’аал, обитаващ подземията под пода на главната пещера. Той се хранеше с аргзууни, които бяха основната му плячка. Промъкваше се, нападаше, после отново изчезваше. Аргзууните вярваха, че Звярът е въплъщение на Рахарумара, тяхното главно божество, и не правеха никакъв опит да го убият, дори когато можеха, му принасяха в жертва роби.

Когато станах на шестнайсет години, бях избрана за една от тези, с които трябваше да нахранят Звяра. Но аз вече усещах в мен някаква сила, сила, която ми даваше възможност да карам другите да изпълняват волята ми. Е, не в големи мащаби — все пак бях само една робиня, — но поне облекчаваше живота ми. Странно, че именно Звярът Н’аал извади силата ми наяве.