Майкл Муркок - Градът на Звяра

— Предполагам, че тези руини някога са били обитавани от якша.

Потреперих под студения дъжд, който се сипеше върху нас.

— Кои са якша?

— Казват, че били стари врагове на шеев. Имали са общ произход.

— Само това ли знаеш?

— Това са единствените факти. Останалото е суеверие и умозаключения. — Стори ми се, че той потръпна вътрешно не от студ, а от някаква идея, която го осени.

И така продължихме, напредвайки все по-бавно през мрачната пустош. Нощем спирахме за почивка до полуразрушени стени или купчини скали. Между другото, нощта много слабо се различаваше от деня. Странни същества обитаваха тази равнина — издаваха звуци като изгубени души. Не ги виждахме, по-скоро усещахме, че са наоколо.

И така цели две седмици, докато през слабата, мъглива светлина над Пустошта на обречените видяхме да мержелеят скалите на Аргзуун.

Планините на аргзууните бяха високи и назъбени, черни и страховити.

— Като гледам местността, в която живеят — обърнах се към Дарнад, — разбирам защо аргзууните са такива. Подобен пейзаж едва ли ще породи нежност и светлина в нечия душа.

— Съгласен съм — отвърна той. И малко по-късно добави — Трябва да стигнем Портите на Гор Делпус преди падането на нощта.

— Какво представляват те?

— Входът към Пещерите на мрака. Казвали са ми, че никой не ги охранява. Страхът ни от тъмни и затворени пространства е достатъчна защита. Неколцина са се осмелили да проникнат в подземните владения на аргзууните.

— Дали Пещерите са опасни?

— Не знам. Никой не се е върнал оттам, за да разкаже…

С падането на нощта стигнахме пред Вратите, осветени от слабата светлина на Деймос. Те представляваха естествени отвори на пещери, грубо уголемени от човешка ръка. Бяха тъмни и мрачни, стана ми ясно какво искаше да каже Дарнад.

Само мисията ми — да спася жената, която обичах и която никога нямаше да бъде моя — можеше да ме накара да вляза.

Оставихме вярната дахара отпред да се погрижи сама за себе си, докато се върнем, ако изобщо се върнехме.

И после влязохме в Пещерите на мрака.

Студено беше в тези пещери. Студът, който вееше от стените, не можеше да се сравни с нищо от онова, което бяхме изпитали в Пустошта на обречените. Вървяхме все надолу по гладка, широка, виеща се пътека, осветена от факли, поставени на големи разстояния. Отстрани се мяркаха просторни пещери и кухини, сталактити и сталагмити, купчини от черни камъни и ручеи с леденостудена вода, скали с полепнала по тях неприятно миришеща слуз, малки, белезникави животни, които се разбягваха при нашето приближаване.

По-надолу пътят беше украсен с бойни трофеи — тук ни се хилеше скелетът на грамаден аргзуун в пълно бойно снаряжение, с меч, щит, боздуган и брадва, там няколко човешки черепа бяха струпани в неправилна пирамида. Мрачни трофеи, които сякаш оживяваха от време на време на трепкащата светлина на факлите, но иначе напълно подходящ декор за това странно място.

Накрая пътят зави рязко наляво. Ние го следвахме и изведнъж се озовахме в чудовищно голяма пещера. Стените й бяха толкова отдалечени, че не се виждаха. Бяхме застанали над нея и наблюдавахме отвисоко. От мястото си можехме да видим как пътят се извива надолу в разстояние на три километра. По пода на пещерата горяха големи огньове и се забелязваха няколко напълно оформени селища. Най-близо до нас беше един каменен град, град, който сякаш се състоеше от случайно натрупани един върху друг каменни блокове. Един тежък, студен, як и безрадостен град, град, подходящ за аргзууни.

Из града и пръснатите наоколо селца се движеха мъже, жени и деца, всеки зает с някаква дейност. Имаше също стада дахари и някакви дребни създания, напомнящи домашен вариант на хеела.

— Как ще влезем там? — прошепнах. — Те веднага ще ни познаят.

В същия момент отзад се чу шум. Дръпнах Дарнад в сенките на скалите.

След няколко секунди покрай нас премина група от около трийсетина войни аргзууни. Имаха такъв вид сякаш бяха минали през голямо премеждие. Повечето бяха с открити рани, на други броните им висяха на парцали и всичките изглеждаха доста изморени.

Досетих се, че вероятно те бяха оцелелите от операцията по прочистване, започната във Варнал в деня, когато тръгнахме.

Имаше още една причина да не им се показваме. Аргзууните с най-голямо удоволствие щяха да си отмъстят на представители на народа, който ги беше победил.