Майкл Муркок - Градът на Звяра

Новият цар надзираваше поставянето на плочите върху пода.

— Ще бъдат здраво циментирани — обясни ни той. — Никога повече няма да се използват за тази ужасна цел.

— Морда Кон — отчаяно произнесох аз, — момичето го няма в къщата на Белет Вор. Ние сме сигурни, че тя не е отишла никъде по своя воля. Дали някои от пазачите на Чинод Саи са оцелели? Вероятно някой от тях може да ни каже какво се е случило.

— Мисля, че в преддверието имаме няколко пленника — кимна Морда Кон. — Ако искате, ги разпитайте.

Отидохме в преддверието. Там седяха трима умърлушени, ранени пленници.

— Някой от вас знае ли къде е Шизала? — попитах аз.

— Шизала? — единият погледна към нас озадачено.

— Русото момиче, пленничката, която беше в двореца.

— О, тя ли? Мисля, че и двете тръгнаха заедно.

— Кои двете?

— Тя и тъмнокосата жена.

— И къде отидоха?

— А каква полза ще имам, като ти кажа каквото знам? — погледна ме той лукаво.

— Ще говоря с Морда Кон. Той ми дължи услуга. Ще го помоля да бъде милостив към теб.

— Държиш ли на думата си?

— Разбира се.

— Мисля, че тръгнаха към планините на Аргзуун.

— А-а, но защо? — намеси се Дарнад. — Защо една владниярка ще отиде по собствено желание при аргзууните? Сините великани не са приятели на никого.

— Има нещо тайнствено около връзката на Хоргул с аргзууните. Вероятно, когато я намерим, ще научим и отговора — отбелязах аз. — Можеш ли да ни заведеш до планините на Аргзуун, Дарнад?

— Мисля, че да — кимна той.

— Хайде тогава, да побързаме. Ако имаме късмет, можем да ги хванем, преди да стигнат планините.

— По-добре ще бъде да успеем.

— Защо?

— Защото аргзууните живеят буквално под планините — в Пещерите на мрака, които минават под планинската верига. Някои казват, че там бил Мрачният свят на смъртта. От това, което съм чувал, съм склонен да им повярвам.

Преди да си тръгнем, помолихме Морда Кон да прояви милост към пазача.

Излязохме навън, яхнахме дахарите си и се насочихме към ужасяващите Пещери на мрака.

Нямахме късмет. Първо дахарата на Дарнад си сряза крака на един камък и окуця. Наложи се да вървим пеша цял ден, докато стигнахме един лагер, където заменихме животното на Дарнад за една не много издръжлива рошава дахара.

После се изгубихме в една гола равнина, наречена Пустинята на тъгата. От личен опит се убедихме защо всеки се натъжава, докато я прекоси.

Междувременно се оказа, че новата дахара на Дарнад беше много по-яко животно, отколкото си мислихме. Моята се измори много преди неговата.

Най-накрая прекосихме Пустинята на тъгата и се озовахме на брега на една изключително широка река. По-широка и от Мисисипи.

Пак се забавихме, докато наемем лодка от един добродушен рибар и успеем да прекосим реката. За щастие Дарнад носеше на пръста скъп пръстен, който заменихме за перли — разменното средство по тези места.

От крайречния град си купихме храна и научихме, за наше облекчение, защото винаги съществуваше възможността пазачът да ни бе излъгал от злоба, че две жени, отговарящи на описанието на Хоргул и Шизала, са минали преди няколко дни. Поинтересувахме се дали Шизала е била арестувана, но нашият информатор не беше забелязал да е била вързана.

Това беше озадачаващо. Не можехме да си обясним как Шизала би пътувала по свое желание към мрачните владения на аргзууните.

Но, както сами си казахме, колкото по-бързо ги настигнехме, толкова по-бързо щяхме да получим отговора. Те все още имаха три дни преднина.

И така, ние прекосихме реката с лодката на рибаря. Натоварихме също животните и провизиите. Преминаването отсреща се оказа трудна задача. Преди да стигнем насрещния бряг, течението ни отнесе на километри надолу по реката. Рибарят щеше да прибере лодката си по-късно. Ние я изтеглихме на брега, натоварихме храната на дахарите и ги яхнахме.

Сега се движехме през гориста местност с най-странните дървета, които бях виждал. Стволовете им не бяха солидни като тези на земните дървета, а се състояха от стотици тънки стебла, които се бяха увили едно около друго и така образуваха дънери с диаметър близо девет-десет метра. От друга страна, дърветата не бяха високи и там, където преминавахме през особено ниски горички, главите ни стърчаха над тях и аз се чувствах като великан.

Листата им пък бяха оцветени като папратта от Кримзън Плейн, но тук червеното беше само основен цвят. Имаше също нюанси на синьо, зелено и жълто, кафяво и оранжево. Останах с впечатление, че гората преминаваше през сезона на есента и видът й ми достави голямо удоволствие. Необяснимо защо ниските широкостволи дървета ми напомниха за детството.