Майкл Муркок - Градът на Звяра

— Такава е традицията — отвърна просто тя. — Това е обичай на нашия народ. Ако традициите се пренебрегват, обществото ни ще се срути, сигурни сме. Затова понякога отделният човек може да бъде потърпевш в името на Великия закон.

Не виждах смисъл да споря. Може и да съм старомоден, но имах голямо уважение към традициите и обичаите като стълбове на обществото.

Неочаквано за мен Телем Фас Огдаи се изсмя малко налудничаво и ме нападна.

Бутнах Шизала зад мен и посрещнах удара му.

Започнахме да се дуелираме в стаята. Двамата бяхме равностойни, като се изключи това, че бях изтощен от предишните сражения. Мина ми през ума, че може и да ме победи, което щеше да обрече Шизала да прекара целия си живот с един предател, когото мрази!

В един момент усетих, че само се отбранявам. Отстъпих и се намерих с гръб до стената, но стана още по-лошо — оказа се, че съм с гръб към прозореца и щях да падна от около трийсет метра височина.

Видях неприятната усмивка на Телем Фас Огдаи, който приближаваше. Изпълни ме отчаяние, но неизвестно откъде усетих прилив на допълнителна енергия. С един последен, отчаян жест аз се хвърлих напред, насочвайки меча право към него.

Изненадах го. Това спаси живота ми и му коства неговия.

За секунда той се дръпна назад.

Замахнах бързо към гърлото му. Върхът на меча срещна човешка плът и ние се строполихме с див рев.

Коленичих отстрани, докато животът изтичаше от него. Не можех да го спася. И двамата знаехме, че ще умре. Шизала се приближи и също коленичи до него.

— Защо, Телем — промълви тя, — защо извърши такова ужасно нещо?

Той извърна очи към нея. Говоренето го затрудняваше.

— Преди повече от година предприех таен поход. Исках да разбера какво се бе случило с твоя баща. Вместо това бях пленен и доведен при Хоргул.

— Проявил си голяма смелост — казах аз.

— Тя… тя някак ме прелъсти — продължи той. — Сподели с мен тайни, мрачни тайни. Озовах се напълно във властта й. Помогнах й да планира последните етапи от превземането на Варнал и нарочно дойдох по време на атаката. Бях сигурен, че ще ме помолите да отнеса съобщение за помощ до Мисхим Теп и другите съюзници. — Той се закашля силно, но се овладя.

— Не… не знам защо го направих. Мислех, че ще ви победят, но не успяха. Твоят народ научи, че не съм отнесъл съобщението в Мисхим Теп, б-баща ми попита защо. Аз… аз не знаех какво да му отговоря. Хората започнаха да приказват, скоро всички знаеха, че съм предал Варнал, макар… макар никой да не знаеше защо. Тази жена… също като сън… аз… аз бях предател и глупак… тя… тя…

Надигна се, очите му гледаха, без да виждат.

— Тя е като дявол! — извика той силно. — Трябва да бъде намерена и убита. Докато я има, всичко, което ние обичаме и ценим на Вашу, ще бъде застрашено от поквара. Тайните й са ужасяващи… те й дават страшна сила! Тя трябва да умре!

След което падна назад мъртъв.

— Къде е Хоргул? — попита ме Шизала.

— Не знам. Вероятно е избягала, но къде, не е ясно. Дори и аргзууните не познават напълно този пещерен свят.

— Мислиш ли, че той преувеличаваше за това, че съзнанието му е замъглено?

— Смятам, че е възможно — след което, съвсем изненадващо, тя се озова ридаеща в обятията ми.

Прегърнах я здраво и зашепнах думи на успокоение. Беше преминала през невероятни трудности и ужаси и ги беше понесла смело.

— О, Майкъл Кейн, о, моя любов! — шепнеше тя.

Не можех да повярвам на ушите си. Помислих, че преживяванията през деня бяха разстроили мозъка ми.

— К-какво каза? — попитах нежно, объркано.

Тя овладя плача си и ме погледна, усмихвайки се през сълзи.

— Казах „моя любов“ — повтори Шизала. — Майкъл Кейн, обичам те от мига, в който се срещнахме. Спомняш ли си, когато мизип те преследваше? Аз се засмях и ти се присъедини към нея.

— Но точно тогава и аз се влюбих в теб. А аз мислех, че обичаш Телем Фас Огдаи!

— Възхищавах му се тогава — отвърна тя, — но не го обичах, особено след като те видях. Но какво можех да направя? Традицията ме свързваше с него и аз нямах право да я наруша…

— Нито бих очаквал от теб да го направиш. Но сега…

Тя обви ръце около мен и ме привлече близо до себе си.

— Сега — въздъхна тя — сме свободни да се оженим веднага след като се определи денят на годежа ни.

Наведох се да я целуна и се сетих, че не знаех докъде беше стигнала битката навън.

— Трябва да видим как се справят нашите хора с аргзууните — казах й аз.

Тя не знаеше нищо за събитията или поне знаеше много малко, затова набързо й разказах. Тя се усмихна отново и плъзна ръка в моята.