Майкл Муркок - Градът на Звяра

— Няма да се разделя повече с теб. — Знаех, че трябваше да я оставя в кулата или още по-сигурно в летателния апарат, но не можех да понеса мисълта нещо да ни раздели. Корабът ми напомни за деня, в който бяхме полетели над лагера на аргзууните и аз я попитах защо беше изоставила сигурността му.

— Нима не си разбрал? — отвърна тя, докато се спускахме ръка за ръка по стълбите. — Исках да ти помогна или ако се наложеше, да умра заедно с теб. Но когато влязох там, ти вече беше приключил със задачата си и си беше тръгнал.

Стиснах ръката й с любов и благодарност. Останалото знаех от Хоргул.

Навън установихме, че аргзууните масово се предават, загубили желание да се бият, още повече след като бяха разбрали, че кралицата им беше изчезнала.

Към нас се приближи отряд от триумфиращо маршируващи бойци, предвождани от Моват Ярд и Карнак, бившия роб.

Изчакахме ги да се приближат. Изведнъж ме обзе умора и осъзнах, че беше настъпил краят на сражението.

Чувствах се изтощен, но сърцето ми биеше щастливо. Бяхме победили, а Шизала беше обещала да бъде моя. Какво повече можех да желая!

В този момент Карнак се втурна с протегнати ръце. На устните му цъфтеше усмивка.

— Шизала! — извика той. — Шизала, това ти ли си? Какво правиш тук?

Тя го гледаше недоумяващо, не беше познала брадатия мъж. Зачудих се, дали е неин стар приятел, като тайно се надявах да не е предишен годеник или някой, който да наруши щастието ми.

— Карнак, познаваш ли Шизала? — попитах изненадан.

— Да я познавам! — Карнак се разсмя от сърце. — Мисля, че наистина я познавам.

— Карнак! — Сега беше ред на Шизала да се разсмее. — Това ли е твоето име? Това ли?

— Разбира се!

Трябва да ви призная, че наблюдавах не без ревност как другият мъж взе в ръцете си моята Шизала. Но после с една дума всичко дойде на място.

— Татко! — извика тя. — О, татко, мислех, че си мъртъв!

— Щях да бъда, ако не беше този млад мъж със странно звучащо име и неговият приятел Моват Ярд.

Шизала се обърна към мен и стисна ръката ми.

— Ти си спасил живота на баща ми? О, Майкъл Кейн, дворът на Варнал ще продължи да съществува благодарение на теб!

— Благодаря ти, ако не съществуваше, аз щях да съм един много нещастен човек.

Карнак ме потупа по рамото.

— Направо шампион, не съм виждал друг като него, а през живота си съм познавал доста добри бойци.

— И вие самият сте много добър, сър.

— И мен ме бива, млади човече, но никога не съм бил толкова добър, колкото си ти — и ни изгледа със съжаление. — Виждам, че изпитвате известни чувства един към друг. Но ти разбираш, Шизала, че нищо не може да се направи.

— Какво? — Бях извън себе си от ужас. Каква нова причина щеше да се изпречи между любимата ми и мен?

Карнак поклати глава.

— Съществува уговорката с Телем Фас Огдаи. Той…

— Той е мъртъв — прекъснах го аз. Естествено Карнак не знаеше нищо за последните събития и набързо му разказах. Той ме изслуша намръщен.

— Знам, че момчето беше твърдоглаво, и знам, че Хоргул можеше да използва тези свои очи и глас, за да подчини всеки, но никога не съм и помислил, че синът на моя най-стар приятел би могъл… — Карнак или по-скоро царят на Варнал, какъвто беше, поклати глава. — Ще кажем на баща му, че е умрял заради нас — реши той. — В известен смисъл това отговаря на истината.

Той ни погледна и се усмихна.

— Тогава можете да обявите годежа си веднага щом се върнем във Варнал, стига това да е вашето желание.

— Това е нашето желание — казахме едновременно и се спогледахме усмихнати.

Ние тримата, Карнак, Шизала и аз решихме да оставим Черния град под управлението на Моват Ярд. По този начин победата ни щеше да бъде по-малко горчива за тях. Обявихме, че Моват Ярд ще стане временен управител на града, докато не се проведе ново гласуване, след като се сключи договор с Карнала.

Ние не проявихме нужната твърдост към аргзууните, защото съзнавахме, че към действията им ги беше тласнала амбицията на Хоргул.

Малко по-късно се качихме в летателния апарат и се сбогувахме с Моват Ярд.

Карнак пое управлението на въздушния кораб и го поведе през трудните завои на тунела, водещ към повърхността.

После прелетяхме над Пустошта на обречените, над застиналата гора, широката река и над безкрайността на Кримзън Плейн.

Пътуването продължи много дни, но ние го запълнихме с планове за бъдещето и с разкази за времето, през което бяхме разделени.

И ето че се озовахме над Варнал.

Когато градът разбра кои сме, бе обхванат от луда радост. Посрещнаха ни с голяма церемония. Годежът беше обявен и щеше да се състои на следващия ден. Изпълнен с неудържимо щастие, отидох в старата си стая, за да прекарам нощта.