Майкл Муркок - Градът на Звяра

Тя въздъхна.

— Задоволително, като се има предвид преимуществото на аргзууните. Те се бият добре и умело, с повече ловкост, отколкото съм смятала, че притежават. Сигурно имат добър водач.

— Съдейки по опита си, не мисля, че интелигентността е една от характерните им черти.

— Нито пък аз. Само да можехме да се доберем до водача им. Може би унищожението му би провалило техния план, може би останали без водач, те биха се разпръснали.

— Така ли мислиш?

— Мисля, че е възможно. Рядко можеш да накараш аргзууни да се бият по предварително подготвена стратегия, както е в случая. Те се гордеят със своята индивидуалност — отказват да се бият по подобие на другите армии или под нечие командване. Сражението им доставя удоволствие, но те нямат дисциплината, необходима за амбициозни боеве, с армии и планирана стратегия. Очевидно имат водач, който силно ги превъзхожда, щом е успял да ги убеди да се бият, както сега.

— Как да се доберем до този водач? — разсъждавах на глас. — Не можем да се маскираме като аргзууни. Можем да се боядисаме в синьо, но трудно ще добавим осем или десет килодати към височината си — килодатът е около 10 сантиметра, — така че всеки опит да се промъкнем до палатката му, ще бъде неуспешен.

— Да — съгласи се унило тя.

— Освен — изведнъж ме осени една мисъл, — освен ако го атакуваме от въздуха.

— От въздуха ли? Да… — очите й заблестяха. — Но и тогава няма да знаем кой точно е водачът им. Те изглеждаха като голяма група еднакви бойци. Не забелязах някой да се отличава като командир сред тях. А ти?

Поклатих глава.

— И все пак той трябва да е там някъде. Днес всичко беше прекалено объркано. Нека изчакаме до зазоряване, когато ще можем да огледаме лагера им, преди да възобновят атаката си.

— Съгласна съм. А сега върви в стаята си да се наспиш. Днес си се изтощил, а утре ще имаме нужда от силата ти. Ще изпратя някой да те събуди малко преди зазоряване.

Изправих се, поклоних й се и излязох. Прибрах се в стаята си и застанах за момент до прозореца. Сладкият аромат на марсианската нощ — прохладен и някак носталгичен — сега беше пропит с мириса на война.

Как мразех тези Сини великани!

Някой беше оставил месо и плодове на масата до леглото. Не усещах глад, но трябваше да се нахраня. Измих от себе си засъхналата кръв, потта и мръсотията от изминалия ден, покатерих се на леглото и заспах мигновено.

Сутринта ме събуди същата прислужничка. Погледите, които ми хвърляше, бяха изпълнени с още по-голямо възхищение от вчерашното. Очевидно бях станал нещо като тема за разговор във Варнал. Бях едновременно поласкан и объркан. Не бях извършил нещо повече от всеки друг на мое място. Знаех, че се бях справил добре със задачата си и това бе всичко. Усетих как се изчервявам, докато вземах храната, която ми беше донесла.

До пълното разсъмване оставаше малко време — по-малко от два схатис, предположих аз. Един схатис беше приблизително една осма от земния час.

Точно когато закопчавах колана с оръжията, на вратата леко се почука. Отворих и се озовах срещу един пазач.

— Принцесата ви очаква в кулата — съобщи ми той.

Благодарих му и се запътих към помещението в кулата, където се бяхме събрали предния ден.

Шизала и Дарнад бяха там, напрегнати, в очакване изгрева на слънцето.

Кимнахме си мълчаливо.

Много скоро слънцето разпръсна златистата си светлина над бойната арена. Огря прекрасните стени на Варнал, проблесна във водата и освети тъмния лагер на аргзууните, опасващ нашия град. Казах „нашия“ град, защото точно така го възприемах, още повече сега.

Палатките им представляваха кожа, опъната върху дървени рамки. Повечето бяха с овална форма, но имаше няколко кръгли и дори квадратни. Голяма част от обикновените войни спяха направо на земята и бяха започнали да се размърдват.

Върху една от палатките, не по-голяма от останалите, се развяваше флаг. Другите не бяха украсени и като че ли обграждаха тази овална палатка в средата. За мен нямаше съмнение, че хитрият водач на аргзууните се намираше точно в нея.

— И така вече знаем къде да търсим водача им — отбелязах аз, вглеждайки се напрегнато в развяващото се знаме. На него имаше изобразено създание подобно на змия, с очи, не съвсем различни от тези на аргзууните.

— Звярът Н’аал — отговори на въпроса ми Шизала, когато я попитах какво символизира и потръпна. — Да, това е Звярът Н’аал.

— Какво… — започнах аз, но Дарнад ме прекъсна.

— Вижте — извика той, — те се готвят да нападнат.