Майкл Муркок - Градът на Звяра

— Надявам се да го осигурите.

Тя наведе поглед.

— Ще бъде направено.

— Между другото — продължих аз, — мислила ли си по въпроса, че аргзууните може да са преминали покрай някой ваш „съюзник“, който се е направил, че не ги забелязва?

— Изключено. Никой от съюзниците ни не би извършил подобно предателство.

— Не ми се сърди, но макар и да съм впечатлен от достойнството на карнала, не съм убеден, че всички народи на Вашу го притежават. Особено след като се сблъсках вече с една толкова различна от карнала народност, колкото човек не може да си представи.

Тя стисна устни.

— Сигурно грешиш.

— Може би. Но това обяснение звучи най-правдоподобно. Какво би станало например, ако Мисхим Теп бяха…?

Очите й заблестяха сърдито.

— Значи това е в основата на подозрението ти — ревност към Телем Фас Огдаи! Е добре, нека тогава ти изясня, че царят на Мисхим Теп е най-старият приятел и съюзник на баща ми. Заедно са водили множество битки. Връзките на взаимопомощ между двата народа съществуват от векове. Това, което намекваш, е не само неуместно, а и подло!

— Исках само да кажа…

— Не казвай нищо повече, Майкъл Кейн! — Тя се завъртя на пети и си тръгна.

Мога да ви призная, че в този момент интересът ми към битката почти се изпари.

Но само три схатис по-късно бях вече част от малка група рицари, отбраняващи една пролука в стената, пробита от аргзууните.

Стомана святкаше, кръв пръскаше, мирис на смърт се стелеше наоколо. Стояхме до разрушената стена и се биехме с десет пъти повече на брой Сини великани. Те бяха смели и издръжливи, но им липсваше нашата интелигентност и бързина, а също и изгарящата надежда да задържим града на всяка цена. Тези три предимства ни помагаха да изравним силите и дори да устояваме на жестоката атака.

По едно време се сражавах с един аргзуун по-едър от останалите. Около мощния си врат носеше огърлица от човешки кости, а шлемът на главата му се състоеше от няколко големи черепа на диви животни. Изглежда беше някакъв вид командир.

В двете си ръце държеше по един грамаден меч и ги въртеше пред себе си, все едно че беше перка на самолет.

Отстъпих пред силата на атаката му и кракът ми се подхлъзна в локва кръв. Паднах по гръб, а той, ухилен ликуващо, се приготви да ме довърши.

Вдигна двата меча, готов да прониже простряното ми тяло. Не знам как успях да се извъртя и срязах единия му прасец, като съвсем целенасочено се прицелих в мускула точно зад коляното.

Кракът му се подгъна и великанът изрева от силната болка. После и другият му крак поддаде и той щеше да се строполи върху мен.

Едва успях да изпълзя настрани и да се махна от пътя му. Със страхотен трясък противникът ми се просна върху натрошените камъни. Обърнах се и го довърших с един удар на меча.

Късметът, провидението, а може би справедливостта бяха на наша страна онзи ден. Не мога да обясня по друг начин как успяхме да удържим града срещу нашествениците.

Но го направихме. Точно четири схатис преди залез напуснах стената и си тръгнах към хангарите, които ми бяха посочили предишния ден.

Хангарите представляваха покрити сгради близо до централния площад. Бяха три, издигнати един до друг. Покривите бяха от метал, вероятно сплав, която ми беше непозната.

Входовете бяха малки, човек с моите размери едва можеше да се промуши. Зачудих се как ще излезе навън летателния апарат.

Открих Шизала в първия хангар, в който влязох. Тя надзираваше работата на няколко мъже, които завъртаха един летателен апарат върху лебедка.

Отблизо странният овален кораб беше още по-красив. Беше очевидно колко невероятно древен е. Излъчваше аура на изминали хилядолетия. Гледах го омаян.

При влизането ми Шизала, стиснала устни, не ме поздрави.

Поклоних й се леко. Чувствах се неудобно.

От кораба се разнасяше леко бучене. Той приличаше по-скоро на бронзова скулптура, отколкото на средство за придвижване. Сложната конструкция говореше за съзидателен разум, по-висш от известните ми.

До входа му водеше обикновена въжена стълба. Приближих се и я опитах на здравина.

Осмелих се да погледна въпросително към Шизала.

Отначало тя отказваше да срещне погледа ми, но после посочи с ръка към кораба.

— Качвай се. Пилотът ти ще дойде всеки момент.

— Няма много време — напомних й аз. — Трябва да приключим преди да падне нощта.

— Добре ми е известно — беше студеният й отговор.

Започнах да се изкачвам по люлеещата се стълба, стигнах отвора и влязох в кораба.