Майкл Муркок - Градът на Звяра

След това те се нахвърлиха върху нас.

Спомням си само яростта на боя — бързото замахване, отчаяното чувство, че трябва да удържим, трябва да победим, трябва да използваме всеки грам енергия и сръчност, за да ги отблъснем към стълбата и да я унищожим.

В началото обаче изглеждаше, че единственото, което можехме да направим, беше да задържим стената срещу тези звероподобни мъже, надвиснали над нас с огромните си, изпъкнали мускули под синята кожа, с изпълнените си с омраза тесни очи, с оръжията си, чиято тежест само беше достатъчна, за да ни помете от стената.

Помня как ме боляха китките, ръцете, гърба, краката — цялото тяло. После болката сякаш престана и усещах само странно изтръпване.

Спомням си също и убиването.

Биехме се срещу превъзхождаща ни по сила и численост орда — и убивахме. Повече от половин дузина Сини великани паднаха под мечовете ни.

Ние защитавахме нещо повече от град — защитавахме един идеал и това ни даваше морална сила, която липсваше на аргзууните.

Започнахме да напредваме, а великаните да отстъпват назад към тяхната стълба. Това преимущество ни вдъхна допълнителна сила и ние удвоихме атаката си, биейки се рамо до рамо като стари другари, независимо че аз бях странник от друга планета, дори от друго време.

И когато слънцето започна да залязва и да обсипва небето с тъмночервени и златни лъчи, ние стигнахме до стълбата.

Превземехме ли стълбата, можехме да спрем опитите на великаните да се покатерят по нея.

Докато другите съсредоточиха усилията си да спрат още някой неприятел да стигне до стената, аз започнах да чупя стълбата колкото можех по-надолу, скъсявайки я така, че да не достига повече ръба на стената. Около мен хвърчаха трески, но това не спря отчаяната ми дейност.

Накрая сметнах задачата си за завършена. Изправих се и без да обръщам внимание на оръжията, прехвърчащи покрай мен, се прицелих внимателно с брадвата, целейки средата на стълбата. После я метнах.

Тя се заби дълбоко в носещата греда. Няколко бойци от аргзууните се намираха над мястото, където бях улучил стълбата. Тяхната тежест довърши работата вместо мен — стълбата се пропука, разцепи си и се счупи.

С ужасни писъци аргзууните паднаха върху главите на другарите си, струпани около основата на стълбата.

За щастие това беше единствената стълба, която бяха успели да изправят, и то само защото приспособлението, с което защитниците избутваха стълбите, липсваше в тази част на стената.

Тази грешка беше поправена и две приспособления заеха мястото си.

Все още треперех леко от усилията си. Обърнах се с усмивка към другите. Единият беше почти момче, по-млад и от Дарнад, червенокос младеж, с лунички и чип нос. Сграбчих ръката му и я разтърсих. Очевидно този обичай му беше непознат, но той ми отвърна с подобаващ ентусиазъм, досещайки се какво означава жестът.

Протегнах ръка и към другия мъж. Той ме погледна със замъглен поглед, опита се да протегне ръка и се строполи върху мен.

Коленичих и прегледах раната му. Острието беше преминало право през него. Би трябвало да е мъртъв от часове. С наведена глава отдадох нужната почит на този храбър боец.

После се изправих, оглеждах се за Дарнад и се запитах как ли се развива битката.

Скоро се спусна нощта и запалиха факли.

Май щяхме да си отдъхнем за малко, тъй като аргзууните се оттеглиха на известно разстояние и започнаха да издигат палатки.

Спуснах се надолу по рампата. Разбрах, че Дарнад бил извикан при южната стена, но щял да отиде след това в двореца.

Вместо да го търся покрай стената, тръгнах бавно към двореца.

В преддверието на голямата зала намерих Шизала. Пазачът, който ме беше съпроводил, си тръгна и аз отново изпитах неудобство, оставайки насаме с нея. Дори и в това изтощеното състояние не можех да спра да се възхищавам на стройната й, красива фигура.

Тя ми даде знак и аз се отпуснах на възглавниците, пръснати по пода.

После ми донесе чаша базу. Поех я с благодарност и я изпих почти на една глътка. Подадох й чашата обратно, чувствайки се малко по-добре.

— Чух какво си направил — тихо заговори тя, без да ме гледа в очите. — Постъпката ти е била героична. Твоите действия може би спасиха града или поне голям брой от нашите рицари.

— Просто трябваше да постъпя така — отвърнах аз.

— Ти си много скромен герой. — Тя все още не поглеждаше към мен, но веждите й се повдигнаха малко иронично.

— Близо си до истината — отговорих в същия дух. — Как върви защитата?