Майкл Муркок - Градът на Звяра

Вече знаех, че Ино-Пукан беше еквивалентно по ранг на сержант.

Вратите се отвориха бавно и аз се озовах в дълга, голяма зала, осветена слабо от сини крушки на тавана.

Пазачът, който ни посрещна, беше възрастен мъж с дълга брада. На колана му имаше два пистолета и не носеше друго оръжие.

Той погледна въпросително към мен.

— Принцесата иска гостът й да се въоръжи, както той пожелае. Аргзууните атакуват! — обясни Ино-Пукан.

— Пак ли? Мислех, че с тях е свършено!

— Не се оказа така — тъжно отвърна Ино-Пукан. — Според нашия гост тук, те са вече наблизо.

— Значи царят умря напразно. Предстои ни да бъдем победени. — Гласът на стареца прозвуча безнадеждно. Разходих се из залата, изпълнен с възхищение от голямото разнообразие на оръжия.

— Все още не сме се предали — напомних му аз, разглеждайки рафт след рафт с чудесни мечове. Свалих няколко и ги изпробвах за дължина, тегло и баланс. Накрая се спрях на дълъг, относително тесен меч. Приличаше по-скоро на права сабя с острие, дълго колкото това на меча, който бях отнел от аргзууна. Дръжката му беше изработена чудесно, както на някои подобни мечове на Земята. Имаше вдлъбнато място за показалеца и пръста до него. На някой тази дръжка щеше да се стори неудобна, но всъщност беше точно обратното. Освен това имаше предимството, че мечът много по-трудно можеше да бъде избит от ръката.

Намерих и подходящ колан за окачане на меча. Изглежда, във Варнал имаха навика да носят меча непокрит. Стар обичай, останал от не толкова мирни времена, предположих аз.

Имаше и пистолети, които се задействаха комбинирано от пружина и сгъстен въздух. Взех един и се обърнах към стария пазач.

— Много хора ли ги използват?

— Не много, гостенино. — Той взе пистолет; и ми показа как се зарежда. Магазинът със стоманени стрели беше отвън. Налягането се възстановяваше автоматично след изстрела. Това се извършваше с помощта на пружина. Изработка, а беше много фина, но както ми бе демонстрирано от стареца, точността му се равняваше на нула! Пистолетът имаше такова биене, че за да улучиш, целта трябваше да е едва ли не до теб.

Но нищо не се знаеше и тъй като на колана имаше още една кожена гайка, пъхнах пистолета в нея. И така, въоръжен с меча и пистолета, се почувствах по-добре и изгарях от нетърпение да се върна при Шизала, за да видя докъде беше стигнала подготовката.

Поблагодарих на стареца и придружен от Ино-Пукан, се върнах отново в залата. Шизала не беше там, но един нов пазач ме поведе нагоре по безкрайни стъпала, които ставаха все по-тесни. Най-сетне спряхме пред вратата на стая, която очевидно се намираше в една от кръглите кули, извисяващи се над основната сграда на двореца.

Пазачът почука.

Гласът на Шизала ни извика да влезем.

Тя беше с Телем Фас Огдаи и брат си, принц Дарнад. Дарнад ме поздрави с бърза усмивка, а Шизала само грациозно кимна с глава. Усмивката на Телем Фас Огдаи обаче беше студена и негостоприемна. Явно не беше забравил сблъсъка ни в началото на деня. Не можех да му се сърдя, но въпреки това продължаваше да ми е ужасно противен. Имайки предвид ситуацията, реших да оставя чувствата си на заден план и да им обръщам колкото може по-малко внимание.

Дарнад беше разтворил една географска карта. Изработката й ми се видя малко странна. Означенията на градовете и горите се различаваха доста от тези на земните карти, но все пак добих представа къде се намираме по отношение на останалите в този огромен континент, къде са Мисхим Теп и другите съюзници. Дори успях да покажа къде съм видял аргзууните и с каква скорост се придвижваха.

— Малко време имаме — промълви замислено Дарнад и прекара пръсти през дългата си руса коса. Другата му ръка стисна здраво дръжката на меча. Тогава ми се стори много млад, не повече от седемнайсетгодишен. Човек можеше да го вземе за момче, което си играеше на войници. Едва после забелязах изражението на отговорност, уверения начин на държане.

Той бързо ни обясни къде смята, че са най-слабите точки в градските стени и как биха могли да се отбраняват.

Притежавайки известни познания за водене на военни действия, аз изказах няколко предложения, които той намери за полезни. Погледът, който ми хвърли, изразяваше възхищение и аз го приех като комплимент, и мисля, че му отвърнах със същото. Неговата мъжественост и благоразумие, обективният му подход към предстоящата задача ме караха да мисля, че той е идеален за военачалник. Да се бия рамо до рамо с него щеше да бъде поне едно успокоение. А също така, по свой собствен начин, и удоволствие.