Майкл Муркок - Градът на Звяра

А аз бях невъоръжен, ако не се смятаха пиките, които все още лежаха в кобура отстрани на седлото.

Мислите ми препускаха. Направо бях съкрушен. Сблъсквах се с нещо, което за мен беше толкова немислимо, колкото уникорн 5 5 Инорог, еднорог (мит.) — Б.пр. и хипогриф 6 6 Крилат кон (мит.) — Б.пр. .

Имаше тъмносиня кожа. Също като жителите на Варнал и той не носеше нещо, което ние бихме нарекли облекло. Тялото му беше покрито с броня от подплатена кожа, а на очевидно голата му глава имаше груба шапка също от подплатена кожа, но подсилена с метал.

Лицето беше широко, но изострено, с тесни очи и огромна паст вместо уста, която сега беше зейнала и се смееше на бързото ми отстъпление. Устата беше пълна с черни, остри неравни зъби. Ушите бяха заострени и големи, полегнали назад от черепа. Ръцете бяха голи с изключение на предпазните ленти около китките и имаха силно изпъкнали мускули. Пръстите бяха обсипани с грубо обработени скъпоценни камъни.

Неговата дахара нямаше нищо общо с кроткото животно, което яздех аз. Изглеждаше също толкова жестока, колкото ездача си, както скубеше нежната зелена растителност в просеката. Главата й завършваше с метален шип, а тялото беше покрито със същата тъмнокафява подплатена кожа.

Боецът аргзуун произнесе няколко думи, които не успях да разбера, въпреки че бяха на езика, който се бях научил да говоря гладко.

Чувствайки се обречен, реших, че ако ще умирам, да умра поне в бой и посегнах към пиките в кобура.

Великанът отново се изсмя подигравателно и замахна с меча, пришпорвайки с масивните си крака животното напред.

В този момент реакциите ми ми дойдоха на помощ.

С бързо движение измъкнах една от пиките и я хвърлих към лицето на гиганта.

Той изрева и със завидна за телосложението му бързина я отби с меча.

Но аз вече държах друга пика в ръката си и успях да извъртя нервната дахара, разминавайки се с меча на боеца.

Наведох се и усетих как мина на сантиметър от косата ми.

Врагът ми профуча покрай мен, понесен от собствената си тежест. Обърнах животното, което яздех и хвърлих към него другата пика, докато той се опитваше да обърне своето животно, очевидно обучено по-зле от моето.

Пиката го улучи в ръката.

Великанът изрева от болка и ярост и се насочи към мен с още по-голяма скорост. Бяха ми останали само две пики. Хвърлих третата, докато той връхлиташе с изтеглен пред себе си меч.

Не го улучих. Но поне го бях ранил в ръката и сега трябваше да се пазя само от меча. Нямаше как да избегна това нападение. Но какво можех да направя? Разполагах само със секунди, за да реша.

Сграбчих последната пика и се хвърлих на земята точно преди мечът да разсече въздуха, където се бях намирал.

Надигнах се, леко натъртен. Все още стисках в ръка пиката.

Приклекнах на пети и наблюдавах грамадния, сумтящ грубиян, който се мъчеше да обърне дахарата си.

После той спря, отмятайки глава назад, и се разсмя със своя дрезгав, животински смях, от който гръдният му кош под кожената броня се разтресе.

Това беше последната му грешка.

Като благодарях на провидението за тази възможност, аз хвърлих пиката с цялата си сила и умение право в оголения му врат.

Тя проникна на няколко сантиметра и за кратко смехът продължи да звучи от смъртоносно раненото му гърло. После звукът премина в задавено гъргорене и с дълбока въздишка моят враг се строполи мъртъв на земята.

В момента, в който се освободи от ездача си, дахарата препусна към гората.

Стоях задъхан и замаян, но благодарен на щастливата възможност, която ми беше дадена. Можех да съм мъртъв. Вместо това бях жив и… все още цял.

Очаквах, че ще умра. Не се бях и надявал на изключителната глупост на противника си, който сигурен в победата си, изложи на показ жизненоважна част от тялото си, която можеше да се достигне само с оръжието, с което, така се случи, че разполагах.

Наведох се над грамадното тяло. То лежеше проснато върху мъха; мечът и боздуганът все още бяха прикрепени с ремъци към китките му. Около него се носеше миризма, но не на смърт, а на нечистоплътност. Тесните очи се бяха изцъклили, огромната уста все още се хилеше, но този път с усмивката на смъртта.

Огледах меча.

Беше, естествено, голямо оръжие, каквото само един триметров великан би могъл да носи, въпреки че пропорционално погледнато мечът беше къс, около метър и седемдесет. Наведох се предпазливо и го откачих от китката на създанието. Вдигнах го. Беше доста тежък, но идеално балансиран. Не бих могъл да го използвам с една ръка, както беше направил разузнавачът аргзуун, но можех да го употребя като широк меч с две ръце. Дръжката ми пасна добре. Стиснах я и се почувствах по-добре. Отправих благодарности към небесата за мосю Кларше, моят стар учител по фехтовка, който ме беше научил как да изтръгна най-доброто от всяко оръжие, независимо колко странно или жестоко можеше да изглежда на пръв поглед.