Майкл Муркок - Градът на Звяра

Държейки меча за ремъка, аз яхнах моята дахара. Поставих го напреко скута и в тази странна поза продължих да яздя към града.

Предстоеше ми дълъг път и трябваше да бързам, още повече сега, за да предупредя града за предстоящата атака.

Но докато яздех, както ми се стори, с часове, спускайки се и изкачвайки хълмовете, отново бях нападнат от великан аргзуун. Той се появи от дясната ми страна, когато ми оставаше да преодолея последния хълм преди Варнал.

Този не се смееше. Напротив, нападна ме, без да издаде нито звук. Очевидно, намирайки се така близо до града, не искаше да предизвика тревога.

Беше въоръжен само с меч.

Посрещнах първото му замахване с наскоро придобитото си оръжие. Той го погледна с изненада — без съмнение го бе разпознал.

Възползвах се от изненадата му. Аргзууните бяха бързи в движенията, независимо от ръста си, но бавни в мисленето. Това вече ми беше станало ясно.

Докато той, все още вторачен в меча ми, завъртя своя за нов удар, аз не се предпазих с моя, а се приготвих да го забия право там, където се надявах, че е сърцето му. Същевременно се молех да пробие бронята.

Успях, но не така бързо както очаквах и докато мечът ми проникваше през кожа, плът, кости и хрущяли, неговият меч в конвулсивно движение одраска дясната ми ръка. Раната не беше сериозна, но — за момента болезнена.

Мечът му падна от безчувствените пръсти и увисна на ремъка, а той се наклони опасно от седлото.

Предположих, че съм го ранил лошо, но не и смъртоносно.

Великанът започна да се свлича от седлото. Посегнах да го хвана, за да не падне. С моята ранена ръка това се оказа малко трудно, но успях да го задържа, докато прегледам раната, която му бях нанесъл.

Леко отклонен от подплатената броня, мечът беше минал малко под сърцето.

Успях някак да сляза от дахарата, без да изпусна великана и го положих върху мъха.

Той проговори. Изглеждаше много озадачен.

— Какво…? — промълви с тежкото си, грубо произношение.

— Бързам. Ето, спрях кървенето. Не ми изглежда фатално. Твоите хора ще се погрижат за теб.

— Нима няма да ме убиеш?

— Не ми е присъщо да убивам без причина.

— Но аз се провалих, бойците аргзуун ще ме измъчват до смърт затова. Заколи ме, победителю мой!

— Не мога да го направя — повторих аз.

— Тогава… — Надигна се и посегна към ножа на колана му. Отместих грамадната ръка и той се отпусна назад изтощен.

— Ще ти помогна да се скриеш. — Посочих към един гъст храсталак наблизо. — Можеш да останеш там и те няма да те намерят.

Разбрах, че му оказвам по-голяма милост, отколкото би очаквал дори и от народа на Варнал. А помагайки му, аз самият се забавих. Но човекът си е човек и не бих могъл да направя нищо коренно противоположно на собствените си чувства и принципи. Ако човек притежава чест, трябва да се придържа към нея. Веднъж да забрави това и всичко е загубено. Дори и да е само един случай, това е началото на края. Частичка по частичка моралният му кодекс ще се разпадне, всеки пропуск ще бъде оправдан, докато накрая човекът престане да бъде човек.

Ето защо помогнах на странното създание, което бях победил. Не можех да постъпя другояче. Както му казах — това беше моят начин. Подобни емоции може и да изглеждат старомодни, дори излишни в този модерен век, където стойностите се променят — повечето мислят, че е за лошо — или където нещата губят напълно своята стойност. Макар да съм наясно, че ще прозвучи сковано на мнозина от съвременниците ми, опасявам се, че тогава, сред тази тиха долина на древния Марс, също както и сега на Земята, аз притежавах известни принципи — или както искате ги наречете, към които знаех, че трябва да се придържам.

Веднага след като прикрих създанието, пропъдих надалеч неговата дахара и яхнах своята.

Само след няколко минути стигнах до вратите на града и профучах с отчаян вик.

— Атака! Атака! Ордите на аргзуун!

Мъжете ме погледнаха стреснато, но очевидно и те разпознаха меча, който носех. Вратите започнаха да се затварят зад мен.

Яздих до самите стъпала на двореца, където скочих от изтощената дахара, и хукнах нагоре, препъвайки се от болка, умора и тежестта на меча — доказателството за това, което щях да разкажа!

Шизала влезе тичешком в главната зала. Изглеждаше несигурна и по лицето й все още личаха следите от доскорошния гняв.

— Какво има? Майкъл Кейн! Какво означава това нахлуване?

— Аргзууните! — отвърнах й. — Сините великани… вашите врагове… Голяма тяхна орда атакува града!