Майкл Муркок - Градът на Звяра

— Ако е дошъл тук по дипломатически дела, би трябвало да се държи като дипломат със съответното достойнство — отбелязах аз.

— Дипломат ли? Той не е посланик от Мисхим Теп. Той ми е годеник. Не видя ли гривната на ръката му?

— Гривната ли? Значи това било! Твой годеник! Но той не може да ти е годеник! Защо искаш да се ожениш за такъв човек? — Бях ужасен и объркан. Тя никога нямаше да бъде моя. — Ти не би могла да си влюбена в него!

Тя се намръщи. Аз изтръпнах и разбрах, че съм я разсърдил.

— Твоето държание не подобава на чужденец и гост — каза студено тя. Надигна се и дръпна шнура на един звънец. — Въобразяваш си твърде много!

— Съжалявам, дълбоко съжалявам. Действах импулсивно. Но…

Със същия безизразен глас тя продължи:

— Това беше желанието на баща ми. Когато той умре, аз да го наследя и да се омъжа за сина на стария му съюзник, за да затвърдя по този начин сигурността на карнала. Възнамерявам да изпълня волята на баща ми. Оттук нататък ти ще се въздържаш от всякакъв коментар относно моите отношения с принца на Мисхим Теп.

Това беше една непозната за мен Шизала — кралицата. Трябва дълбоко да съм я оскърбил, за да възприеме този тон и държание. Те не й бяха присъщи.

— Аз… аз много съжалявам.

— Приемам извиненията ти. Повече няма да се намесваш. А сега си върви.

Обърнах се засрамен и напуснах стаята.

Все още объркан, прекосих залата и излязох навън. Един слуга се готвеше да отведе дахарата.

Промълвих няколко думи на прислужника и се метнах върху животното. Дръпнах поводите и препуснах надолу по главната улица към една от вратите на Варнал.

В този миг ми се искаше да се махна от Варнал, да отида някъде, където щях да бъда сам, за да събера мислите и възстановя равновесието си.

Шизала — сгодена! Момичето, което — сега можех да призная — бях обикнал в мига, в който я видях. Не можех да го понеса!

Със силно разтуптяно сърце, с препускащи мисли, дълбоко наранен, аз яздех слепешком, излязох от града и покрай Зеленото езеро се насочих към Зовящите хълмове.

О, Шизала, Шизала, мислех си, можех да те направя толкова щастлива!

Вярвам, че тогава бях готов да заплача. Аз, Майкъл Кейн, който винаги се беше гордял със самообладанието си!

Измина известно време преди да намаля скоростта и да започна да мисля трезво.

Не знаех колко съм се отдалечил. Предположих, че на много, много километри. Околността ми изглеждаше непозната.

Докато се оглеждах, забелязах някакво движение на север. Първоначално си помислих, че наблюдавам далечно стадо зверове, препускащо към мен, но като се вгледах по-внимателно, установих, че това са ездачи, яхнали животни, подобни на моята дахара. Много ездачи — цяла орда!

Тъй като познавах слабо марсианската география и политика, не знаех дали тези ездачи представляват опасност.

Спрях дахарата и ги загледах как се приближават с невероятна скорост. Дори и толкова далече, усетих как земята трепери и вибрира под препускащите животни.

По-отблизо ми се видяха някак странни. Предположих, че не са ме забелязали — един самотен силует, — но аз ги виждах добре.

Мащабът беше нещо грешен. Ето това беше.

Съдейки по средната височина на човека върху животното в сравнение със средната височина на дърветата и храстите, изведнъж разбрах, че ездачите и конете им бяха великани! Всяка една от техните дахари беше два пъти по-висока от моята; всеки един от ездачите надвишаваше два метра и половина.

Умът ми заработи бързо и аз стигнах до един-единствен извод.

Това бяха нашественици!

И още нещо — мисля, че ги познах.

Те можеха да бъдат само онова жестоко северно племе, което Шизала спомена. Сините великани — аргзуун!

Защо ли градът не беше предупреден за приближаването на ордата?

Как са успели да се промъкнат незабелязано толкова близо?

Всички тези въпроси ми минаха през ума, докато наблюдавах, но аз ги отхвърлих като ненужни. Важното беше, че една конна войска, както изглежда с хиляди бойци, яздеше към Варнал.

Бързо обърнах дахарата. Всички тъжни мисли бяха забравени. Вълнуваше ме само опасността. Трябваше да предупредя града. Жителите му поне щяха да имат малко време за подготовка.

Проверих местоположението си спрямо слънцето и насочих препускащата дахара обратно по пътя, по който дойдох.

Но не се бях съобразил със съгледвачите на аргзуун. Въпреки че бях забелязал основната орда, разузнавачите, изпратени напред, бяха забелязали мен!

Докато се навеждах, за да избегна ниските клони и да се шмугна в една широка просека, чух силно сумтене и странен, див, дрезгав смях, след което се озовах пред един великан, надвесен над мен от огромното си животно. В едната си ръка държеше грамаден меч, а в другата, боздуган с овална глава.