Майкл Муркок - Градът на Звяра

Проправих си път през тях и попитах един войник къде мога да намеря принц Дарнад.

— Чух, че най-слаба е източната стена. Вероятно ще го намерите там.

Благодарих му и напуснах двореца. Насочих се към източната стена. Главните сгради на града, солидно изградени от камък, не бяха пострадали от запалителните бомби на аргзууните, но тук-там горяха купчини тъкан и сухи клечки. Жени с малки помпи се опитваха да ги загасят.

Плътният дим изгори дробовете ми и очите ми се насълзиха. Ушите ми кънтяха от крясъци и викове, заобикалящи ме от всички страни.

А навън могъщата орда на Сините великани напираше срещу стените на града. Непобедима сила ли бяха?

Забраних на мислите си да се отклоняват в тази посока.

Най-накрая забелязах Дарнад близо до стената. Той обсъждаше нещо с други двама офицери, които сочеха нагоре към стените. Вероятно му показваха слабите места. Принцът се мръщеше замислено, устните му бяха мрачно стиснати.

— Как мога да ти помогна? — попитах, потупвайки го по рамото. Той ме погледна изморено.

— Не знам, Майкъл Кейн. Би ли могъл да ни доведеш с магическа пръчка половин милион души на помощ?

— Не — отвърнах аз, — но мога да използвам меч.

Той се поколеба. Стана ми ясно, че не е сигурен в мен. Не можех да го виня — в края на краищата, той не знаеше на какво съм способен.

В този миг от стената долетя екзалтиран вик, вик, който едва ли можеше да произхожда от карналско гърло.

Беше един от онези гръмогласни, победоносни викове, които вече бях чувал.

Всички погледи се обърнаха нагоре.

— Принце! Негодниците пробиха част от защитата ни!

Видяхме ги. Само няколко сини бойци се бяха изкатерили на стената, но ако не ги отблъснехме сега, много скоро щяха да ги последват стотици.

Без много да се замислям, измъкнах меча от колана и хукнах към най-близката рампа, водеща към върха на стената. Никога не бях си представял, че мога да тичам толкова бързо.

Извиках предизвикателно към един син аргзуун и той се извърна към мен.

Отново се разсмя с дивашкия си смях. Замахнах и той с бързо движение на тежкия си меч парира удара ми. Отскочих назад и в същия миг забелязах, че горната част на ръката му се оголи. Насочих меча и извадих късмет, успях да му пусна кръв. Великанът изрева някаква клетва и замахна към мен с другото си оръжие — бойна брадва с къса дръжка. Отново ме спаси бързината. Мушнах се под нескопосаната му защита и го прободох в корема. Острието влезе и излезе от плътта му.

Очите му сякаш се разшириха, а после с предсмъртно ръмжене той се свлече от стената.

Към мен се насочи друг, малко по-предпазлив от приятеля си. Приех атаката на чудовището.

Два пъти нападнах и двата пъти той ме парира. После нападна той. Блокирах удара му и видях, че острието ми е на сантиметри от лицето му. Натиснах напред меча и го прободох в окото.

Вече бях свикнал с оръжието си, по-добро от най-доброто, което бях използвал на Земята.

Имах също и подкрепление. Хвърлих поглед от другата страна на стената, надолу, където се вихреше една маса от синя плът, кожени брони и бляскаща стомана. Бяха издигнали подвижна стълба. Много аргзууни се катереха по нея.

Стълбата трябваше да бъде унищожена. Поставих си го за цел.

Въпреки че положението беше доста объркано и трудно можех да преценя как точно стоят нещата, обзе ме странно спокойствие.

Познато ми беше това чувство. Бях го изпитвал и преди — в джунглите на Виетнам, а и по време на сериозен дуел, докато тренирах фехтовка.

Сега, когато имах и няколко приятели наоколо, се почувствах още по-добре. Настъпих нещо. Един от моите нападатели беше изтървал бойната си брадва. Взех я с лявата ръка и премерих теглото й. Установих, че мога да си служа с нея, стига да я държа по-близо до острието.

С двете оръжия в ръце се насочих към следващия син нападател.

Той беше повел съмишлениците си по стената в посока на рампата. Стената бе достатъчно широка, за да поеме трима от нас и двама от великаните се втурнаха от двете ми страни.

В онзи момент се почувствах почти като Хораций 7 7 Легендарен етруски цар — Б.пр. , който удържал моста, но Сините великани изобщо не приличаха на хората на Ларс Порсена 8 8 Легендарен римлянин, прославил се със защитата на моста над Тибър в боя срещу етруските — Б.пр. и никой не викаше „назад“. Всички бяха завладени от една мисъл — да напредват на всяка цена.

Грамадните им тела настъпваха към нас — тромави, силни. Тесните им очи ни гледаха с омраза и за момент ме побиха тръпки, когато се вгледах директно в едно от лицата им. Имаше нещо нечовешко в погледа, нещо толкова примитивно, сякаш надничах в ада!