Майкл Муркок - Градът на Звяра

Беше обзаведен богато. Тапицерията беше от някакъв зелен материал със златни нишки. В отдалечения край се намираше таблото за управление, също така прекрасно изработено и фино украсено както останалата част от кораба. Ръчките бяха от месинг, а може би и от злато. В един шкаф имаше малък екран, телевизионно оборудване, което даваше много по-широк изглед навън, отколкото илюминаторите.

След като разгледах вътрешността на кораба, седнах в едно кресло, за да обмисля плана за убийството, защото то си беше точно това, и зачаках с нетърпение пилота.

Чух го да се изкачва по въжената стълба. Бях с гръб към входа и не го видях, като влезе.

— Хайде. Имаме малко време.

— Знам — разнесе се гласът на Шизала. Тя се приближи към таблото за управление и седна пред него.

— Шизала! Опасно е! Това не е работа за жена!

— Така ли? И кого предлагаш? Имаме само няколко пилота и аз съм единствената на разположение.

Не бях убеден, че ми казва истината, но нямахме време за губене.

— Тогава бъди внимателна. Твоят народ има по-голяма нужда от теб, отколкото аз, не забравяй отговорността си към тях.

— Това никога няма да се случи — отвърна тя. Стори ми се, че долових в гласа й горчивина, която в този миг не можех да си обясня.

Тя се зае с уредите и корабът, лек като перце, започна да се издига към тавана.

Когато покривът се плъзна настрани, разбрах как корабите напускат хангарите. Над нас беше тъмносиньото небе на късната вечер. Двигателите заръмжаха по-силно.

Извисихме се над града и се обърнахме към лагера на аргзууните. Забелязах, че започваха да се приготвят за нощта, според обичая им.

Планът ни беше прост. Корабът щеше да се спусне ниско над палатката на водача на аргзууните. Аз щях да се спусна бързо по въжената стълба. Отгоре палатката имаше отвор, покрит с лека материя, вероятно за по-добро проветряване. Отворът беше достатъчен, за да мине през него човек. Трябваше да се спусна през него, да изненадам водача, да го предизвикам на бой и бързо да го неутрализирам.

Съвсем прост план, но такъв, който изисква бърза реакция и отлична преценка за времето и точно попадение.

Докато се приближавахме към лагера, катапултите им ни обстрелваха с големи камъни. Бяхме го предвидили. Но също така бяхме предвидили и последиците — изхвърлените камъни, разбира се, падаха обратно в лагера и съвсем естествено бойците протестираха срещу собствената си артилерия, която се опитваше да им натроши костите. Обстрелването спря.

Много скоро стигнахме до обекта на целта ни.

По сигнал от Шизала отидох до вратата и отпуснах още малко от стълбата, навита на макара.

Хвърлих й един поглед, но тя не се обърна към мен. Погледнах надолу. Можех да видя флага със Звяра Н’аал, потръпващ от лекия бриз, който се беше появил.

Лицата на стотици аргзууни бяха обърнати към мен. Те очакваха от нас атака. Надявах се да не се досетят какъв вид ще има.

Поглеждайки надолу към тях, се почувствах като муха, спускаща се в гнездо на големи паяци. Събрах цялата си смелост, изтеглих меча си с едно движение, извиках още веднъж на Шизала и залюлях въжената стълба, докато се озова точно над отвора в палатката на водача.

Аргзууните викаха и тичаха наоколо. Няколко копия профучаха покрай мен. Някъде около три метра над отвора реших, че моментът беше сега или никога.

Пуснах стълбата и полетях към палатката.

Ушите ми заглъхнаха и в следващия момент вече прелетях през отвора, повличайки със себе си и прозрачната тъкан.

Приземих се на крака, но останал без въздух. Извъртях се, за да застана с лице към обитателите на палатката.

Бяха двама — един грамаден, очукан от битките аргзуун, обсипан с блестящи грубо изковани гривни и необработени скъпоценни камъни, и една жена! Беше чернокоса, мургава, с надменно държание. Загърната бе в плътна черна наметка от нещо, напомнящо кадифе. Гледаше ме с изненада. Доколкото можех да преценя, беше най-обикновена жена. Какво ли правеше тук?

Отвън долетяха виковете на аргзууните.

Без да обръщам внимание на жената, посочих на аргзууна да извади меча си. Той го направи с бърза усмивка и ме нападна съвсем ненадейно.

Беше изключителен майстор на меча и за момент, все още невъзстановен от скока, се наложи да се отбранявам.

Разполагах с малко време, за да приключа работата, за която бях дошъл. Парирах ударите му по възможно най-бърз начин и също нападах. Безброй пъти мечовете ни се кръстосаха, преди да открия пропукване в защитата му. С ловко движение го улучих в сърцето и го пронизах.