Братья Стругацкие - Камерер - цялата трилогия

— Мак Сим?

— Максим — поправи я той.

— Мак? Сим?

— Максим. Мак — не трябва. Сим — не трябва. Максим.

Тогава девойката допря пръст до нослето си и произнесе:

— Рада Гаал. Максим…

Той най-сетне разбра, че искат да узнаят фамилията му. Това беше странно, но много повече го порази друго.

— Гаал ли? — попита той. — Гай Гаал?

Настъпи тишина. Всички бяха смаяни.

— Гай Гаал — радостно повтори Максим. — Гай добър мъж.

Вдигна се шум. Жените заговориха едновременно. Рада дърпаше ръката на Максим и нещо питаше. Изглежда, страшно я интересуваше откъде той познава Гай. Гай, Гай, Гай — мяркаше се в потока от непознати думи. Въпросът за фамилията на Максим беше забравен.

— Массаракш! — каза най-сетне лелката, закиска се и момичетата също се разсмяха, а Рада му връчи карираната си чанта, хвана го под ръка и двамата излязоха под дъжда.

Изминаха до края зле осветената уличка и завиха в още по-тъмна, с дървени разкривени къщи от двете страни на мръсния неравен паваж. После свиха пак, кривите улички бяха пусти и не срещнаха по пътя си нито един човек.

Отначало Рада оживено бърбореше, често повтаряше името на Гай, а Максим потвърждаваше, че „Гай добър“, но добавяше на руски, че хората не бива да се бият по лицето, че това е странно и той не разбира това. Обаче колкото по-тесни, тъмни и кални ставаха улиците, толкова по-често Рада замлъкваше. Понякога спираше и се вглеждаше в тъмнината. Максим си мислеше, че избира по-сух път, но тя търсеше нещо друго, защото изобщо не виждаше локвите, и му се налагаше всеки път да я предпазва от тях, а там, където нямаше сухи места, той я вземаше под мишница и я пренасяше. Това й харесваше, всеки път тя замираше от удоволствие, но веднага забравяше за това, защото се боеше.

Колкото повече се отдалечаваха от закусвалнята, толкова повече тя се страхуваше. Отначало Максим се опита да влезе с нея в психически контакт и да й предаде малко смелост, но, както и при Фанк, не успя. Излязоха от мизерните квартали, тръгнаха по един черен път, от дясната страна на който се простираше безкраен стобор с ръждива бодлива тел отгоре, а отляво — непрогледно черно, вонящо бунище. Рада съвсем овеси нос, само дето не заплака. Максим, стремейки се поне малко да й подобри настроението, започна с цяло гърло да пее подред всички най-весели песни, които знаеше. Това помогна, но не за дълго — само до края на оградата. После отново се появиха къщи — жълти, двуетажни, с тъмни прозорци. От тях миришеше на изстиващ метал, органични масла, на нещо задушно и изгоряло. Уличните лампи бяха редки и светеха мътно, а в дъното, под свода на някакъв безистен, стояха настръхнали, мокри хора и Рада спря. Вкопчи се в ръката му и задъхано зашепна — ужасно я беше страх за себе си и още повече за него. Задърпа го назад и той се подчини, като мислеше, че ще й стане по-добре, но после разбра, че това е безразсъден акт на отчаяние, и се възпротиви. „Елате — нежно й каза той. — Да вървим, Рада. Лошо няма. Добре.“

Тя се подчини като дете. Той я поведе, въпреки че не знаеше пътя. Изведнъж разбра, че тя се страхува от мокрите фигури. Много се учуди, защото в тях нямаше нищо страшно и опасно — просто обикновени, свити под дъжда хора стоят и треперят от влагата. Първо бяха двама, после се появи трети, четвърти — със запалени наркотични пръчици.

Максим вървеше по празната улица, между жълтите къщи, право към тях, а девойката все по-силно се притискаше в него и той я прегърна през раменете. Изведнъж му дойде наум, че греши и тя трепери не от страх, а просто от студ. В мокрите хора нямаше нищо опасно — бяха прегърбени, с издължени лица, измръзнали, с пъхнати в джобовете ръце, пристъпваха от крак на крак, за да се сгреят, жалки, отровени от наркотика, и сякаш не забелязваха него и Рада, дори не вдигнаха очи, когато минаха толкова близо, че чу нездравото им неравно дишане. Мислеше, че сега момичето най-сетне ще се успокои. Вече бяха под арката, когато отпред изведнъж, сякаш изпод земята, се появиха и преградиха пътя им още четирима, също така мокри и жалки. Един от тях носеше дълъг, дебел бастун и Максим го позна.

Под олющения свод на безистена течението клатеше гола крушка, стените бяха плесенясали и напукани, под краката имаше напукан мръсен цимент с кални следи от много крака и автомобилни гуми. Зад тях се разнесе кънтящ тропот. Максим се огледа и видя, че онези четиримата ги догонваха, дишайки нервно, на пресекулки, плюейки отвратителните си наркотични пръчици. Рада сподавено извика, пусна ръката му. Изведнъж Максим се оказа притиснат до стената, плътно заобиколен от хора. Те не го докосваха, държаха ръцете си в джобовете, дори не го гледаха, просто стояха, не му позволяваха да мърда и над главите им видя, че двама държат Рада за ръцете. Мустакатият се приближи до нея, бавно премести бастуна в лявата ръка и с дясната лениво я зашлеви по бузата…