Братья Стругацкие - Камерер - цялата трилогия

Това беше толкова дивашко и невъзможно, че младежът изгуби чувство за реалност. Нещо се измести в съзнанието му. Останаха само двама човека — той и момичето, а останалите изчезнаха. Превърнаха се в грозни, опасни животни, които тромаво тъпчеха калта! Скриха се градът, арката и крушката над главата — на тяхно място се появиха непроходими планини, местността Оз от планетата Пандора, пещера, гнусен капан, заложен от голите петнисти маймуни, вътре равнодушно надничаше размазаната жълта луна и той трябваше да се бие, за да остане жив. Започна да се сражава така, както тогава на Пандора.

Времето послушно забави ход, секундите станаха дълги-дълги, в течение на всяка от тях можеше да направи множество различни движения, да нанесе много удари и да вижда всички противници едновременно. Тези маймуни бяха тромави, свикнали да имат работа с друга плячка, навярно просто не можеха да съобразят, че са направили грешен избор и по-добре ще е да избягат, а не да се опитват да се бият… Максим хващаше поредния звяр за брадичката, рязко повдигаше главата, удряше с реброто на дланта бледата пулсираща шия, веднага се обръщаше към следващия и ловеше, дърпаше, млатеше отново и отново. В облак от зловонно дихание, в звънката тишина на пещерата, в жълтия сумрак нечии криви нокти одраха шията му, жълти зъби се забиха за кратко дълбоко в рамото му, но около него вече нямаше врагове. Към изхода на пещерата бързаше водачът им с тоягата, защото, като всички предводители, имаше най-бърза реакция и веднага разбра какво става. За миг Максим го съжали, толкова бавна беше тази негова „бърза“ реакция, времето забави ход, бързоногият вожд едва местеше крака. Максим се промъкна между секундите, изравни се с него, удари го в движение и веднага спря… Времето отново придоби нормалната си скорост, пещерата стана безистен, луната — крушка, местността Оз на Пандора отново се превърна в непонятния град на непонятна планета, много по-непонятна от Пандора…

Максим почиваше, отпуснал изтръпналите си ръце. В краката му мъчително се гърчеше мустакатият водач. От раненото рамо на младежа течеше кръв. И в този момент Рада го хвана за ръката, изхлипа и прекара дланта му по мокрото си лице. Той се огледа. Върху мръсния цимент лежаха телата. Той машинално ги преброи — шестима заедно с водача и си помисли, че двама са успели да избягат. Беше му неописуемо приятно докосването на Рада, знаеше, че е постъпил така, както е трябвало, и е направил точно това, което е било необходимо — нито повече, нито по-малко. Които успяха, избягаха. Той не искаше да ги гони, въпреки че можеше — дори чуваше как панически тропат обувките им в края на тунела. А тези, които не можаха да избягат, лежаха. Някои умираха, а други вече бяха мъртви. Разбираше, че все пак това са хора, а не маймуни или панцерни вълци, въпреки че диханието им беше зловонно, докосванията гадни, а намеренията — хищни и отвратителни. И въпреки това той чувстваше известно съжаление, сякаш беше загубил някаква чистота, неотделимо късче от душата на бившия Максим, и знаеше, че предишното му „аз“ е изчезнало завинаги. Изпитваше странна горчивина, но едновременно с това и непозната гордост.

— Да вървим, Максим — тихичко каза Рада.

И той послушно тръгна подир нея.

— С една дума, вие го изтървахте.

— Нищо не можах да направя… Знаете как стават тези неща…

— Дявол да го вземе, Фанк! От вас не се искаше да правите каквото и да било. Достатъчно беше да вземете шофьор.

— Зная, че съм виновен. Но кой можеше да очаква…

— Достатъчно. Какво предприехте?

— Веднага, щом ме пуснаха, се обадих на Мегу. Нищо не знае. Ако той се върне, Мегу веднага ще ми съобщи. Наблюдавам всички психиатрични заведения. Той не може да избяга далече, просто няма да му позволят, прекалено бие на очи.

— Друго?

— Заповядах на моите хора в полицията да следят за всички произшествия, дори за нарушаването на правилата за улично движение. Той няма документи.

Ще ми съобщават за всички задържани без документи… Той няма шансове да се скрие, дори ако поиска… Според мен, това е въпрос на два-три дни… Проста работа.

— „Проста“… Какво по-просто имаше от това да отидете с кола в телевизионния център и да докарате тук човека? Но вие дори и с това не се справихте.

— Виновен съм. Но така се стекоха обстоятелствата…

— Казах ви, стига за обстоятелствата. Той наистина ли изглежда като луд?

— Трудно е да се каже… Най-много всъщност прилича на дивак. На добре изкъпан и охранен планинец. Но лесно си представям ситуации, в които ще изглежда като ненормален с вечната си идиотска усмивка и кретенско бърборене вместо нормален език… Непрекъснато се държи като глупак…