Братья Стругацкие - Камерер - цялата трилогия

После настъпи вечерта, светнаха мъждукащи фенери, окачени високо над земята, които почти нищо не осветяваха, на големите улици стана съвсем тясно и отстъпвайки пред тази теснота, Максим попадна в някаква полупразна и полутъмна уличка. Тук разбра, че за днес му стига, и спря.

Видя три светещи златисти кълба, мигащ син надпис от стъклени неонови тръби и врата, водеща към някакво сутеренно помещение. Вече знаеше, че с три златисти кълба като правило тук се обозначават местата за обществено хранене. Слезе по нащърбените стъпала и видя малка зала с нисък таван, десетина празни масички, под, посипан с дебел слой чисти стърготини, осветен стъклен бюфет с бутилки с разноцветни течности. В закусвалнята нямаше почти никой. Зад никелирания щанд до бюфета бавно се движеше пълна възрастна жена в бяла престилка със засукани ръкави; малко по-далеч, зад кръгла масичка, седеше в небрежна поза нисък набит човек с бледо квадратно лице и гъсти черни мустаци. Тук никой не викаше, не се суетеше и не пушеше.

Максим влезе, избра си масичка по-далеч от щанда и седна. Дебелата жена го забеляза и каза нещо с висок дрезгав глас. Мустакатият също го погледна с празни очи, обърна се, взе стоящата пред него висока чаша с прозрачна течност, отпи и я остави. Някъде се хлопна врата и в залата се появи миловидна девойка с бяла дантелена престилка, намери с поглед Максим, приближи се, опря пръсти в масичката и загледа някъде над главата му. Имаше чиста нежна кожа, прозрачен мъх на горната устна и красиви сиви очи. Максим галантно докосна върха на носа си и произнесе:

— Максим.

Момичето го погледна с изумление, сякаш едва сега го видя за пръв път. Беше толкова мила, че младежът неволно се ухили до ушите. Тогава тя също се усмихна, посочи нослето си и каза:

— Рада.

— Добре — рече младежът. — Вечеря.

Тя кимна и попита нещо. За всеки случай той също кимна. Засмян я проследи с поглед — тя бе слабичка, ефирна и бе доказателство, че и в този свят има красиви хора.

Дебелата жена произнесе дълга свадлива фраза и се скри зад щанда. „Тук си умират за щанда“ — помисли си Максим и забеляза, че мустакатият го наблюдава. Гледаше го враждебно, недружелюбно. Самият той също беше неприятен. Не разбираше защо, но му приличаше на вълк или на маймуна. Нека ме зяпа. Не ме интересува.

Рада се появи отново и постави пред Максим чиния с топло ястие от месо и зеленчуци и дебелостенна чаша с пенлива течност.

— Добре! — каза Максим и подканващо потупа стола до себе си.

Много му се искаше момичето да седи тук, докато той се храни, да му разказва нещо, да послуша гласа й и да я накара да почувствува, че му харесва и че му е приятно с нея.

Но тя само се усмихна и поклати глава. Каза нещо. Максим разбра само думата „седя“ и отиде до бара. „Жалко“ — помисли си той. Взе двузъбата вилица и започна да яде, мъчейки се същевременно от трийсетината думи, които знаеше, да състави изречение, което да изразява дружелюбие, симпатия и потребност от общуване.

Рада се бе облегнала с гръб на бара, скръстила ръце и от време на време поглеждаше към него. Щом очите им се срещаха, те се усмихваха един на друг и Максим изпитваше известно учудване, защото усмивката на девойката с всеки следващ път ставаше все по-бледа и несигурна. Той изпитваше твърде разнородни чувства. Приятно му бе да я гледа, но това усещане се смесваше с нарастващо безпокойство. Храната, която се оказа неочаквано вкусна и питателна, му доставяше удоволствие. Същевременно чувствуваше върху себе си тежкия поглед на мустакатия и безпогрешно долавяше излъчващото се от дебелата жена недоволство. Той внимателно отпи от чашата — това беше студена, освежаваща, но прекалено силна бира.

Мустакатият каза нещо и Рада се приближи до масичката му. Между тях започна приглушен разговор — неприятен и враждебен, — но в този момент някаква муха взе да досажда на Максим и се наложи да я прогони. Насекомото беше едро, силно и нагло, налиташе сякаш от всички страни едновременно, бръмчеше и жужеше, все едно му се обясняваше в любов, не искаше да отлети, желаеше да бъде тук, с него и неговата чиния, да се разхожда по тях, да ги плюе, беше упорита. Максим направи неточно движение и мухата падна в бирата. Той гнусливо премести чашата на друга масичка и продължи да се храни. Приближи се Рада и вече без усмивка, гледайки встрани, попита нещо.

— Да — за всеки случай каза Максим. — Рада е добра.

Тя го погледна с нескрита уплаха, отиде до бара и се върна с чинийка, на която носеше чашка с кафява течност.