Братья Стругацкие - Камерер - цялата трилогия

Изведнъж на улицата нещо се промени. Разнесоха се възбудени викове. Някакъв човек се изкатери на стълб на уличното осветление, увисна на него и започна енергично да крещи, като размахваше свободната си ръка. Хората на тротоара запяха, като спираха, смъкваха шапките си, пееха с широко отворени очи, крещяха до пресилване, вдигаха тесните си лица към огромните разноцветни надписи, които светнаха напряко на пътя.

— Массаракш… — изсъска Франк и колата се залюля.

Максим го погледна. Фанк беше смъртноблед, лицето му се изкриви. Въртейки глава, той с труд откъсна ръката си от кормилото и се втренчи в часовника.

— Массаракш… — простена той и каза още няколко думи, от които Максим схвана само: „не разбирам“.

После се огледа през рамо и лицето му още повече се изкриви. Максим също се обърна, но отзад нямаше нищо особено. Там пълзеше яркожълта, квадратна като кутия кола.

На улицата крещяха вече съвсем непоносимо, но на Максим не му беше до това. Фанк явно губеше съзнание, колата продължи да се движи, а фургонът пред тях спря, стоповете му ярко пламнаха, боядисаният заден капак изведнъж падна върху тях, разнесе се отвратително стържене, глух удар, деформираният преден капак на тяхната кола щръкна.

— Фанк! — извика Максим. — Фанк! Не трябва!

Мъжът лежеше, отпуснал ръце и глава върху кормилото. Стенеше високо и често. Наоколо скърцаха спирачки, движението спираше, виеха клаксони. Максим разтърси рамото на Фанк. Отказа се. Отвори вратата и извика на руски: „Насам! Лошо му е!“

До колата вече се събра крещяща, пееща тълпа. Хората енергично размахваха ръце, заканваха се с вдигнати над главите юмруци, бясно пулеха кръвясалите си изцъклени очи. Максим абсолютно нищо не разбираше — бяха ли тези хора възмутени от аварията, радваха ли се на нещо, или заплашваха някого? Нямаше смисъл да крещи, защото не можеше да чуе дори собствения си глас. Отново се обърна към Фанк, който се беше облегнал назад с вдигнато лице и с всички сили разтриваше слепоочията си, бузите и черепа, а на устните му излезе пяна. Младежът разбра, че изпитва мъчителна болка и здраво стисна лактите му, трескаво се напрегна, готвейки се да поеме болката в себе си. Не беше сигурен дали ще се получи със същество от друга планета, търсеше и не можеше да получи психически контакт; на всичко отгоре Фанк, откъснал ръце от слепоочията си, започна с остатъците от силите си да го бута в гърдите и отчаяно да мърмори нещо с хленчещ глас. Максим разбираше само: „Вървете, вървете…“ Ясно беше, че не е на себе си.

В този момент вратата откъм Фанк се отвори, вътре се пъхнаха две разгорещени глави с черни барети, блеснаха два реда метални копчета и веднага множество твърди, здрави ръце хванаха Максим за раменете и шията, откъснаха го от Фанк и го измъкнаха от колата. Той не оказа съпротива — в тези ръце нямаше заплаха или зло намерение, по-скоро обратното. Изблъскан в крещящата тълпа, видя как двамата с барети поведоха превития сгърчен Фанк към жълтата квадратна кола, а още трима като тях го заградиха от хората, размахващи ръце. После тълпата с рев наобиколи разбитата кола, разлюляха я, повдигнаха я, във въздуха се мярнаха бавно въртящи се колела, после я преобърнаха, тълпата се покатери по нея. Всички крещяха и пееха, обхванати от някакво яростно, бясно веселие.

Избутаха Максим до стената на някаква къща, притиснаха го до мокра стъклена витрина. Протегнал шия, видя над главите как жълтият квадратен автомобил с метално стържене се размърда и заблестя с ярки светлини. Проби си път през множеството от хора и коли и изчезна.

Късно вечерта Максим почувства, че този град му е дошъл до гуша, че няма желание нищо повече да разглежда и е гладен. Цял ден беше на крак, видя извънредно много, не разбра почти нищо, научи просто с подслушване няколко нови думи и разгада значението на няколко тукашни букви по фирмите и афишите. Нещастният случай с Фанк го смути и учуди, но общо взето беше доволен, че отново е сам. Обичаше самостоятелността и тя му липсваше в лошо проветрявания пететажен термитник на Хипопотама. След кратък размисъл реши временно да се загуби. Вежливостта си е вежливост, но информацията си е информация. Разбира се, процедурата на контакта е нещо свято, но пък друг случай да получи обективни сведения едва ли ще има.

Градът порази въображението му. Цялото движение тук се извършваше или по земята, или под нея, огромни пространства между къщите и над тях не се използваха, а бяха предоставени на дима, дъжда и мъглата. Градът беше сив, опушен, безцветен и някак еднакъв навсякъде — не с къщите, между които имаше някои доста красиви, не с еднообразно щъкащите по улиците тълпи, не с безкрайната си влага и изумителната безжизненост на камъка и асфалта — бе един и същ в най-главното. Приличаше на гигантски часовников механизъм, в който няма повтарящи се детайли, но всичко се движи, върти, съединява и разединява във вечен ритъм, чиято промяна би означавала само едно: повреда, авария, спиране. След улиците с високи каменни здания идваха улички с малки дървени къщички, гмежта на тълпата се сменяше с пустотата на обширни площади, сивите, кафявите и черните костюми под елегантните наметала се редуваха със сиви, кафяви и черни дрипи под парцаливи избелели шлифери, равномерният монотонен шум се сменяше изведнъж с дивия рев на сигналите, воплите и пеенето. Всичко това бе взаимосвързано, твърдо скрепено, отдавна зададено от някакви неведоми вътрешни зависимости и нищо нямаше самостоятелно значение. Всички хора си приличаха, действаха еднакво и беше достатъчно да се вгледаш и да разбереш правилата за преминаването на улиците, за да се изгубиш, да се разтвориш сред останалите и да можеш да се движиш с тълпата хиляда години, без да привлечеш никакво внимание. Вероятно този свят бе достатъчно сложен и се управляваше от множество закони и Максим откри най-главния: прави това, което правят всички и така, както го правят. За първи път през живота си му се искаше да бъде като всички. Бе виждал отделни хора, които постъпваха не като всички, и те предизвикваха в него истинско отвращение, защото се движеха напряко на потока, олюляваха се, хващаха идващите насреща, подхлъзваха се и падаха, а от тях вонеше гадно, хората ги заобикаляха и не ги докосваха, а някои от тях оставаха да лежат край стените на дъжда. И Максим правеше като всички. Заедно с тълпата влизаше в кънтящите обществени складове с мръсни стъклени покриви. Заедно с всички ги напускаше и се спускаше под земята. Напъхваше се в препълнените електрически влакове. Носеше се някъде сред невъобразим грохот и дрънчене. Подхванат от потока, отново излизаше на повърхността на някакви улици, абсолютно еднакви с предишните.